— Но как е възможно да се усмихвате на това?! — възкликна сащисана тя.
— Защото той не е говорил искрено. Позволете ми да ви разкажа нещо, което се случи със сина ми.
— Елиях7 Абраванел, какво държиш в ръката си? — повиши глас Ребека Абраванел, забелязала леко засрамената физиономия на големия си син.
Той я дари с типичната си пакостлива усмивка, която размекваше сърцето й, и отвърна:
— Нали името ми вече трябваше да бъде „Еванджелиста“, след като бях кръстен?
Ребека му върна усмивката, въпреки че последното събитие не бе сред най-приятните за нея, и отговори:
— Прав си. Но това е християнското име, с което те наричаме извън тези стени. В нашата къща ти си все така моят Елиях. А сега бързо ми покажи ръката си!
Ребека се запъти към по-големия си син и го накара да разтвори дланта си. Но изобщо не бе очаквала да види онова, което откри там. Видя бял гълъб — красиво изрисуван върху дланта му, като жив. Бе представен в полет, а в човката си носеше маслиново клонче. Беше толкова съвършен, че перата му сякаш пърхаха от вятъра, а сребристосивото на маслиновите листа улавяше лъчите на слънцето. Оперението на птицата беше снежнобяло, но при по-внимателен оглед разкриваше цяла дъга от цветове, съставляващи перата му и образуващи най-бялото от всички бели цветове. И всичко това беше толкова миниатюрно, че се скриваше напълно върху детската длан.
Ребека приклекна пред детето. Знаеше, че не то бе нарисувало гълъба. Не бе възможно да бе дело и на камериерката Сара. Йовафет бе твърде малък за подобна изработка, а дори и бащата на децата й, който иначе имаше множество таланти, не бе особено надарен с четката.
Елиях си даде сметка, че не си струва да крие, че е нарушил вечерния час, и затова предпочете да каже истината:
— Направи я рисувачът. Онзи, дето оцветява църквата.
Макар да знаеше, че не може да напуска къщата без майка си или Сара, Елиях се бе поблазнил от виковете на пътуващия търговец и знаеше, че ако иска да си купи от черните топчета, които бе зърнал в деня на Йом Ришон, трябва да тръгне веднага. Тези топчета бяха истинска легенда — бяха направени от стъклото, което плюят вулканите, онези огнени планини, за които му бе разказвал баща му. Елиях си взе един дукат от скривалището между дъските на пода (дори и брат му Йовафет не знаеше това скривалище) и излезе извън пределите на вратата със звездата.
Тръгна след гласа на пътуващия търговец през тълпите, като се стараеше да избягва кучетата и локвичките урина след тях. Накрая зърна пелерината на търговеца, която се ветрееше като платно на вятъра, и я последва зад ъгъла. Елиях навлезе нетърпеливо в малката странична уличка. Обаче там не срещна търговеца, а нещо много по-лошо.
Сблъска се с тълпа християнски деца, малко по-големи от него и доста на брой. Играеха на челик на улицата, но когато той тръгна към тях, всички вдигнаха глави и го загледаха враждебно. Елиях бе наясно, че облеклото и подстрижката на косата му го отличават от тях, и започна да отстъпва още преди да бе разбрал защо го прави. Оказа се, че интуицията му не го бе подвела. Християнските деца го подгониха и той побягна като попарен.
Той тичаше с намерение да стигне по-скоро до убежището на вратата със звездата, но те очевидно се бяха досетили за това и му бяха блокирали пътя. Той се приведе и побягна още по-бързо — така, че дробовете му щяха да се пръснат. Сълзите в очите му почти замъгляваха чертите на невестулчените им лица, но не съвсем. Ударите на сърцето му почти го оглушаваха за думите, които крещяха по негов адрес и този на баща му и майка му, но не съвсем. Нямаше представа накъде отива, докато пред него не изникна вратата на голямата църква. Знаеше, че не трябва да влиза на такива места, но зейналата тъмна паст на църквата предлагаше спасение, затова той се втурна право вътре. Докато не попадна директно в ръцете на Бернардино Луини.
Бернардино отдалечи леко момчето от себе си и промърмори:
— Какво по…
— Моля ви, синьор! — извика задъхано детето. — Те идват! Трябва да се скрия!
Без да се колебае, Бернардино хвърли огромната роба на Симонета върху момчето и го накара да седне, без да мърда, на стъпалата, където приличаше на купчина дрехи. Едва привършили с прикритието и ето че бандата се появи. Но дори и членовете й проявиха достатъчно разум, та да забавят стъпките си и да понижат глас в дома на техния Господ. Обаче бяха посрещнати не от него, а от Бернардино Луини, скръстил ръце на гърди.
7
„Елиях“ е оригиналното еврейско звучене на името, познато в българската традиция като „Илия“, а в англоезичния свят като „Илайджа“. — Б.пр.