Луини ги изгледа зловещо и изсъска:
— Вие какво правите тук, а?! Как не ви е срам да ми прекъсвате работата?! Веднага се махайте, хайде, бързо!
— Ама, господине — изрече водачът им с повече храброст в гласа, отколкото в сърцето, — търсим детето на Дявола! Едно еврейче, побягна насам!
Луини поклати глава и намръщено отсече:
— Не е идвало тук. Щях да го забележа.
— Ама то е демон, господине! Може би е използвало черна магия, за да се скрие!
— Сериозно? Това не знам, но ще ви кажа нещо, което знам. Познат съм като вълка. За мен се знае още, че когато настъпи нощта, аз се превръщам в животно, което се втурва право към непослушните деца, за да ги разкъса! А сега… — и посочи навън към небето, което вече се здрачаваше. — Както виждате, вечерта настъпва. Затова ви съветвам веднага да си обирате крушите оттук, по дяволите!
Това вече свърши работа. Куражът на водача окончателно го напусна и той хукна пръв към вратата, следван от бандата си.
Бернардино затвори бързо тежките порти на църквата и се насочи право към стъпалата пред олтара. Синята роба се тресеше от плач. Той я надигна и срещна уплашения поглед на ужасеното момче, което ридаеше и подсмърчаше едновременно от ужас и облекчение. Започна да говори несвързано — нещо за пътуващия търговец и за черни топчета, и за Сара и Йовафет, и за дуката…
Бернардино пое момчето в прегръдките си, без сам да осъзнава какво точно прави. После тихичко прошепна:
— Хайде, спокойно! Всичко свърши!
Вдигна глава над главата на детето и се огледа в търсене на нещо, с което да го разсее. И го видя.
— Виж сега! — каза, като сложи момчето на коленете си. — Ще ти покажа една магия! Протегни ръка!
Елиях протегна ръка, на чиято длан все още личаха очертанията на дуката, който бе стискал и който бе изгубил, докато бягаше. Луини приглади червенината, топна четката си и започна да рисува.
— Гъделичкаш ме! — изкиска се по детски момченцето.
Бернардино също се усмихна, а очите на детето се разшириха още повече, когато видя как върху дланта му се появява един съвършен гълъб, като истински.
— Ето, виждаш ли? — обади се доволно художникът. — Ако затвориш и после отвориш ръка ето така — показа, — гълъбът ще полети!
Момчето изпълни онова, което му беше казано, и после възкликна от удоволствие, когато видя как гълъбът сякаш размахва криле.
— Сега го остави малко да поизсъхне — заръча Бернардино. — Тъкмо да се уверим, че онези момчета са се махнали далече оттук. Как се казваш?
— Елиях. Искам да кажа… Еванджелиста — разликата в имената не убягна от вниманието на художника, както и фактът кое бе изречено първо.
— А откъде си, Елиях?
Елиях осъзна, че самоличността му е разкрита, и реши да не крие произхода си.
— Живея на еврейската улица. В къщата със звезда на вратата.
Бернардино веднага схвана ситуацията и отсече:
— В такъв случай е крайно време да се прибираш при майка си, Елиях!
Елиях се загледа неуверено към небето отвън, което вече бе станало пурпурночерно като марципан.
— Не ми позволяват да излизам вечер навън. На никого от нас не позволяват. За евреите има вечерен час.
Бернардино въздъхна. Взе отново огромната мантия на Симонета и я метна на раменете си. Ухаеше на цъфнали бадеми — нейният аромат. Но сега не беше време за подобни размисли. После грабна момчето и загърна и двама им с широката роба. После рече:
— Няма проблеми. Аз ще те отведа у дома.
Минаха незабелязано по смрачаващите се улици. Елиях се държеше здраво за врата на Бернардино и шепнешком го насочваше. Накрая стигнаха до вратата със звездата и Елиях каза:
— Точно тук, синьор.
Бернардино го остави на земята, а после приклекна, за да се сбогува с момчето.
— Хайде, влизай, Елиях! Аз ще остана, за да се уверя, че си влязъл по живо, по здраво. Довиждане!
— Довиждане, синьор! И благодаря за гълъба!
— Нищо работа! Но би могъл да ми се отблагодариш с нещо!
— Да, господине?
— Нали се сещаш за… онази фраза, дето я използвах пред децата, а?
Елиях се усмихна и малките му бели зъбки отразиха луната, когато попита: