— Имате предвид „по дяволите“ ли, господине?
— Същата. Няма нужда да споменаваш пред майка си, че знаеш такива думи. Те не са хубави за деца.
— Добре, господине.
— Е, хайде, довиждане!
Бернардино похлопа на вратата и видя как решетката отзад се дръпва. Изчака, докато се увери, че момчето е отново в безопасността на своя дом, и го видя как попада в щастливата прегръдка на разтревожената си майка. А после понесе собственото си топло сърце към студеното си легло.
— Ето, виждате ли? Усмихвам се, защото съм сигурен, че не е бил искрен към вас — завърши Манодората. — Той не е човекът, за когото се представя пред света. Преструва се. А това е изкуство, което самият аз отдавна съм усвоил.
— И точно той е извършил всичко това? — извика изумена Симонета.
— Не само това, но и много повече. Тази приказка си има и край, но това не е краят на опашката на скорпиона — краят й е сладък като петмез.
Елиях си играеше в двора на своя дом, защото сега изтърпяваше наказанието си да не излиза навън в продължение на цяла седмица. Мислено оплакваше загубата на черното топче, направено от вулканично стъкло — предполагаше, че пътуващият търговец отдавна е напуснал града. Затова се стараеше да бъде доволен и от собствените си не особено интересни топчета от венецианско стъкло. И полагаше огромни усилия да бъде доволен, защото беше добро дете. Когато чу първото почукване по външната врата, реши, че му се е сторило. Затова си примъкна едно столче и се качи на него, за да провери какво става. Точно в този момент през процепа се промъкна миниатюрна торбичка и падна в краката му. Момчето скочи обратно на земята и отвори торбичката — всъщност тя се оказа парче старо платно, завързано с връвчица. А вътре, черно като нощта, лежеше черното топче — неговата най-голяма мечта. Елиях извика от радост и тъкмо се канеше да захвърли старото парче платно, когато нещо улови погледа му. Познаваше добре християнските букви, защото майка му го беше обучила перфектно на тях, затова изумено прочете: „За Елиях“. А за следващата руна, която видя, не му бяха необходими умения, за да отгатне от кого е — беше миниатюрен гълъб.
Четиринайсета глава
Не ме докосвай
— Кога ще свършиш стенописите?
Без да вдига очи от работата си, Бернардино отговори на въпроса на Симонета:
— Скоро. Имам поръчка от манастира в Павия. Мълчаливите монаси ще ми се отразят доста добре след непрестанното ти бърборене.
Тя се усмихна на думите, които съвсем доскоро би приела като обида. Започваше да свиква с номерата му. А после кимна, внезапно натъжена, че той напуска толкова скоро. Според нея вече бяха постигнали някакво примирие и дори вървяха бавно към установяването на приятелство. Откакто бе научила какво бе сторил художникът за сина на Манодората, бе започнала да го гледа с нови очи. Вече го виждаше по-скоро като момче, нищо, че бе доста по-стар от нея. Прозираше през позата му, през маската, която представяше пред света и която не беше негова, както и думите, които не мислеше. Беше по-скоро картина, която светът искаше да вижда — подобно на собствените си творби, в които представяше човешки състояния, които не бяха истински. Всичко беше театър. Мария — Богородицата, чийто първо образ в момента бе Симонета, бе изпитала болките на любовта, на раждането и на загубата на сина си, така че няма начин в живота си да е изглеждала така спокойна и ведра, каквато я рисуваше той. Светците пък, които са умрели в страдание, няма как да са го сторили толкова героично и примирено, колкото и силна да е била вярата им. Подобно на нейната собствена вяра, и тяхната е била подложена на изпитание чрез мъченията и болките на тялото и душата. При мисълта за това тя се усмихна леко на своята арогантност — не би трябвало да сравнява собствените си дребни страдания с тези на светците. Тя бе страдала в скръбта си, но не бе претърпяла физическите мъчения на една света Лучия, чиито очи са били изтръгнати, или на една света Агата, чиито гърди са били отсечени от тялото й.
Той видя само усмивката й, а не мрачните мисли. Наскоро бе направил приятното откритие, че когато Симонета се усмихваше, носът й леко се сбърчваше. Това я правеше някак си по-земна и достъпна, не толкова хладна и далечна. Внезапно се почувства абсурдно щастлив и отвърна на усмивката й с не по-малко бляскава усмивка.
— Само не ми казвай, че искаш да си тръгваш! — подкачи я приятелски. — Само не ми казвай, че сесиите ти с мен не ти доставят наслада!