Симонета зачака останалата част от историята със затаен дъх. Бернардино прекара през челото си ръка, която остави върху кожата му синя следа. После изрече:
— Това бяха последните думи, които чух от баща си. Когато се прибрах у дома, него го нямаше. Майка ми, разбира се, стовари цялата вина върху мен. Започна да пие още повече. В началото така наречените ми чичовци поспряха с гостуванията си, но после пак заприиждаха. Аз пък започнах да рисувам с въглените, които си правех на плажа, използвайки стари дъски, отломки и други подобни. Реших, че щом ангели не съществуват, аз мога да ги създам. Веднъж, когато бях на петнайсет, изрисувах цялата ни колиба със стенописи. Ангел до ангел, херувим до серафим — цялата небесна компания. Майка ми побесня. Започна да крещи неистово, а чичото, който в онзи ден беше при нея, ме наби с колана си. Изчаках ги да си легнат и откраднах коня му. Бях чул, че великият майстор Леонардо да Винчи в момента е в Милано и работи за херцог Лудовико Сфорца, затова взех колкото можах от рисунките си и яздих цяла нощ. Чаках цяла седмица пред студиото на Да Винчи и се стараех да се мотая пред очите му всеки божи ден, докато накрая му дойде до гуша от мен и ме прие. Почти не погледна рисунките, които му занесох — само ми връчи въглен и ме накара да нарисувам ръка — тук Бернардино погледна към пръстите на Симонета и се усмихна при спомена за онзи първи ден. — И веднага след това ме нае за свой чирак!
След тези думи художникът се взря в собствената си ръка. Беше стискал четката толкова силно, че на мястото, където ноктите му се бяха впивали в дланта му, се виждаха четири червени полумесеца. После вдигна очи към ангелите — неговите ангели, които се носеха над главата му и надуваха тромпетите си от капителите на колоните.
— Леонардо също не вярваше — изрече по посока на тавана. — Казваше, че е напълно възможно да вдъхваш религиозен плам у другите, без самият ти да го чувстваш. Почиташе единствено Мария Магдалина, а аз — майка ми, друга паднала жена. Онова, което майка ми бе започнала, моят учител завърши. Вярата ми окончателно отлетя. Да Винчи отдаваше огромно значение не на набожността на хората, а на техните чувства.
— Какви чувства например? — обади се най-сетне Симонета, възвърнала гласа си.
„Например любов“ — помисли си Бернардино. Спомни си прощалните думи на своя учител — затова как едва когато започне да чувства, ще стане добър художник. И се оказа вярно. По време на лесните си завоевания, на въргалянето с жени и момичета, с девици и матрони той така и не бе успял да надмогне безчувствеността, останала му от загубата на майка му. В деня, в който тя го бе излъгала, а баща му ги бе напуснал, той бе изгубил невинността си — бе изгубил представата си за нея като за най-идеалната сред жените. Бе я поставял в сърцето си на пиедестал, сякаш бе някоя от статуите на Божията майка. Обаче тя го бе излъгала, бе му крещяла и накрая го бе прогонила от колибата си, захвърляйки го в обятията на леки жени и на празни връзки, които бе търсил, но на които никога не се бе радвал. И всичко това — в името на преследването на едно-едничко нещо, на свещения граал на Любовта. Отвори уста, за да изрече простите две срички — онези срички, които вече бяха всичко за него, но не означаваха нищо за жената, която значеше за него много повече, отколкото някога щеше да узнае. Но установи, че не е в състояние да говори. Гласът му заглъхна в гърлото му, очите му се напълниха със сълзи. Боже, сълзи! Не бе плакал от онази нощ, когато бе потеглил с коня от брега на езерото към Милано и когато вятърът отнасяше сълзите от очите му, а горещата нощ изсушаваше лицето му в мига, в който се намокреше. Както тогава, така и сега го водеше една и съща мисъл — трябва веднага да се махне оттук!
А после направи нещо крайно нехарактерно — остави четките си да съхнат направо върху палитрата. Лицето на Дева Мария бе все още един празен бял овал, ала днес той не бе в състояние да работи повече. Едва не падна от скелето си. Докато минаваше покрай Симонета, тя, несъзнателно и за самата себе си, протегна ръка към него. Той извърна глава настрани и тя го чу да промърморва тихичко: „Noli me tangere“.