И така, за втори път през живота си, Бернардино избяга от жена, която обичаше. Изкатери се бързо по стъпалата към камбанарията, където спеше, без да се обръща назад. Но ако го бе сторил, щеше да зърне гледка, която едновременно щеше да го озадачи и съсипе — същата онази гледка, която така отчаяно се опитваше да избегне. Езерносините очи на Симонета го наблюдаваха с изражение, което не бе нищо друго, освен огромно съжаление.
Едва по-късно същата вечер Симонета си даде сметка какво точно й бе казал той в онзи злощастен миг, когато тя бе протегнала ръка към него. Но, разбира се! Тя се присегна за семейната Библия, която лежеше на нощното шкафче до главата й, и започна да разлиства пожълтелите страници, докато не намери в латинския текст онова, което търсеше — думите на възкръсналия Христос към Мария Магдалина, жената, която някога бе обичал и която също го обичаше, първият човек, когото той бе избрал да стане свидетел на възкресението му.
„И Исус й рече: Не ме докосвай! Защото още не съм се възнесъл към моя Баща! Но отиди при братята ми и им кажи: Аз се въздигам при моя Баща и при вашия Баща, към моя Бог и към вашия Бог!“.
Не ме докосвай!
Петнайсета глава
Свети Петър от златния небосвод
Амария вдигна очи към своя светец. От него не изпитваше страха, който пораждаха в душата й някои други светци — например пронизаният със стрели свети Себастиан или одраният жив свети Вартоломей. Не, този светец беше нейният светец — Сан Амброджо, свети Амброзий, нейният пазител, нейният баща, нейният покровител и приятел. Под светлината на свещите очите му изглеждаха тъмни и благи. Тя го харесваше и особено много харесваше начина, по който бе изобразен в тази църква — „Сан Пиетро Чиел д’Оро“.
Свети Петър от златния небосвод.
Повтаряше си името като поема — толкова красиво й звучаха думите. Представи си свети Петър с огромната връзка ключове, потракващи из целия златен небосвод, а някъде близо до него и свети Амброзий. В същата тази църква, в каменен саркофаг с барелефи по него, изобразяващи сцени от живота му, лежаха и тленните останки на свети Августин от Хипо. Повечето от сцените върху саркофага показваха как ковчегът се пренася от Картагена до тук от краля на лонгобардите — Луитпранд. Амария прокара пръсти по малките каменни фигурки. Но техните проблеми й изглеждаха твърде далечни, а и самият свети Августин с прободеното му пламтящо сърце не я интересуваше особено. Той не беше част от семейството й така, както беше свети Амброзий, той не носеше името й. Костите на Августин, бродили някога из пустошта на Картагена и поддържали мускулите, кръвта и останалите му органи, й изглеждаха по-малко реални дори от двуизмерните икони на свети Амброзий. Тя не знаеше почти нищо за произхода на своя светец — знаеше само, че е бил велик християнин още по римско време, разнасял словото Божие сред езичниците. Но Амария не се притесняваше от незнанието си — беше й напълно достатъчно да е наясно, че някога той е бил човек като всички останали. Следователно можеше да му се усмихва, без да показва неуважение, и сега наистина го стори — усмивката й беше толкова широка, че едва ли не стигна до ушите й. Защото тази година сърцето й бе препълнено от благодарности. Днес бе седмият ден на декември. Тя запали свещ в сандъчето с пясък под изображението на светеца и изрече: „Честит имен ден, свети Амброзий! И много ти благодаря за Селваджо!“.
Амария тръгна през площада, вдигайки качулката на мантията върху главата си. Днес бе сплела косата си и бе увила плитките си по нов начин. Свободно пуснатата, сплъстена коса, пълна с мъх и листа от гората, бе отдавна забравена. По нейна молба Селваджо й бе изработил дървен гребен, който тя използваше всяка вечер, за да разресва сплетената си грива, докато не я принуди да блесне като абанос. За именния си ден бе сплела къдриците си по миланска мода — бе вързала през челото си червена панделка, а в тежките черни плитки, събрани на тила й, бе втъкнала миниатюрни розички. Бе облякла най-хубавата си рокля — червеникавокафявата, и бе втрила червило в и без това розовите си устни. Искаше да изглежда най-красивата в очите на своя светец, но докато се молеше в църквата, съвестта й шептеше, че всички тези неща бяха сторени всъщност за Селваджо. Защото именно той бе човекът, който веднъж бе избрал зимна роза за косата й, изтъквайки, че много й отива. Именно той се бе възхитил на червеникавокафявата й рокля, когато я бе облякла за Архангеловден, подчертавайки колко обича цветовете на земята. Именно той й бе подсказал, че косата й стои най-добре, когато я държи назад от лицето си, защото така може да се наслаждава на хубостта й. При тези спомени, въпреки хапещия студ бузите на Амария пламнаха.