Загледа се в дъха, излизащ от устата й, който се виеше като дим напред, за да посрещне падащите от небето снежинки. Смрачаваше се и ставаше късно за далечни разходки, затова тя реши, че ще отиде да напълни с вода ведрото, което носеше, и после веднага ще се прибере у дома при баба си и… при него.
Беше толкова студено, че й се наложи да чупи леда, покрил фонтана, за да напълни ведрото си. Когато накрая го напълни, се вторачи за миг в отражението си в бляскавата водна повърхност. А после вдигна очи и зърна грубите черти на един швейцарец.
Вече познаваше тези лица добре — целият град ги познаваше. Бляскавите доспехи, странният гърлен език, който звучеше по-скоро като кашлица, и наглостта, която идваше от самочувствието им на най-добри наемници в целия свят. Тези мъже от Швейцария не бяха никак красиви — бяха обезобразени и макар и млади, лицата им бяха така обветрени от войните, че изглеждаха като стари. Освен това бяха голяма напаст — в кметството бяха подадени множество жалби, че швейцарските войници задяват жените на Павия, а с мъжете се бият. Бяха изпълнени с разочарованието на войници, останали без работа — на такива, които са били обучени за война, но които са принудени да живеят в мир. Затова имаха нужди от битки и щом не можеха да ги намерят на бойното поле, си ги създаваха на площадите. Мразеха бездействието и непрекъснато си търсеха белята, в очакване да бъдат призовани на следващата фронтова линия. Бяха се самонарочили за спасители на Павия заради участието си в последната битка, затова се бяха натрапили на града, за да изливат отегчението и неспокойствието си върху невинните му жители. Амария и друг път бе задявана от тях — не разбираше какво й казват, но се досещаше. Всички те неизменно повтаряха една и съща пантомима с ръцете си, за да демонстрират просташкия си възторг от заобленостите й. Но преди винаги беше със Силвана. Силвана, която бе изоставила заради Селваджо, когото обаче не бе довела със себе си днес. Защо ли? Защото искаше да благодари за него на своя светец, а той не трябваше да знае това. Ето защо днес беше сама. А днес швейцарците пред нея бяха трима.
Амария се огледа. С настъпването на нощта и падането на температурите по калдъръмения площад се виждаха само шепа хора. Войниците я обградиха и започнаха да я задяват, смеейки се. Събориха ведрото от ръката й и водата нахлу директно в краката й, превръщайки ги на лед. Преди да осъзнае какво става, тя беше повалена на земята и в замаяността си видя как снежинките изчезват в разляната в краката й вода. С периферното си зрение забеляза, че и малкото жители на града, които се намираха до този момент на площада, се изпокриха. Те нямаха желание да се противопоставят на трима войници, които искаха да отнемат девствеността на едно бедно момиче. Очевидно за тях подобно усилие не си струваше. Амария усети няколко ръце върху главата си, докато се гърчеше и крещеше за помощ, която така и не идваше. Лицето й бе навряно в камъните по земята и тя усети вкуса на кръвта. След това чу изваждането на меч — боже, да не би да се канеха да я обезглавят? Не, още по-лошо — защото мечът изтрака върху калдъръма на няколко сантиметра от лицето й и тя чу как войникът разкопчава колана си. Другите двама я хванаха здраво за ръцете и тя разбра, че не може да стори нищо. Вторачи се в сребристото острие на меча на своя насилник, лежащо пред очите й и засипвано от снега. Войниците започнаха да вдигат полите й. После си помисли, че от ужас е превъртяла, когато забеляза груба кожена обувка да се пъхва под острието на меча и да го изстрелва във въздуха. Войниците я пуснаха и тя вдигна глава, последвана от главите на тримата наемници. Всички заедно проследиха с изумление как мечът полита високо над камбанарията на „Сан Пиетро“, прорязва снежната пелена и после пада обратно право в ръката на самия Селваджо. По-висок от преди, гордо изправен и с пламнали очи, той приличаше не толкова на милия Селваджо, когото тя познаваше досега, колкото на ангел отмъстител. Амария видя как само с един замах той преряза гърлото на нейния насилник — кръвта му рукна и всички камъни около него почервеняха. Със следващото движение на ръката си той заби меча право в корема на втория войник, умело намирайки пролуката между гръдната кост и презраменния ремък на меча му. С третото си движение той насочи меча назад, пъхна го под мишницата си и го заби директно в третия наемник, без изобщо да гледа какво прави. И всичко това стана само за миг, тихо и ефективно, а земята около Амария се покри с трима мъртъвци. Червените зимни рози бяха изпадали от косата й и бяха превърнали сцената в погребална картина. Върху тях падаше снегът — бяло и червено, мраз и жега, вплетени в едно около ручеите на струящата от труповете кръв. Амария се вторачи невярващо в касапницата около себе си, а после и в Селваджо, който пък погледна първо нея, а после меча — мечът, който сега висеше вяло от ръката му, сякаш никога досега не познала меч.