— Само по име.
Анселмо кимна и допълни:
— Говори се, че е много… взискателен. Но лично аз не го намирам за толкова рязък и груб, колкото го описват. Смятам, че в службата си на Бога той просто изисква много от себе си, а това на свой ред го прави взискателен и към останалите. Набожността ни води по много и различни пътища.
Бернардино се усмихна, усещайки нов прилив на вдъхновение заради предстоящото събитие.
— Мен пък изобщо не ме интересува какви са методите му на работа — поясни, — стига набожността му да го кара да ми дава нови поръчки! — плесна щастливо с ръце и ги потърка, за да ги затопли. Изведнъж се изпълни с усещането, че спасението му се крие в бягството му от Сароно, затова нямаше търпение да си тръгне оттук и никога повече да не се връща. Колкото и да не му беше приятно да си признае, осъзна, че болестта му е по някакъв начин свързана със Симонета ди Сароно. Нищо чудно да го бе омагьосала, проклела или нещо подобно. — Е, значи се разбрахме! Ще рисувам още един, последен ден. А после всичко ще свърши!
И нямаше предвид стенописите.
Истината бе, че той нарочно бе проточвал, за да забави края на работата си. И причината за това бе, че за първи път през живота си той не бе много сигурен дали задачата, която си бе поставил, е по силите му. Не бе сигурен дали би могъл да улови изражението й достатъчно сполучливо, когато е в пълен анфас. На останалите фрески Богородица беше в профил, загадъчна, а огромните й очи бяха извърнати от наблюдателя. Засега не бе опитвал да предаде с четката си пълната сила на невероятната красота на Симонета, втренчена право напред, като при това я предаде върху стена. Напоследък тя бе станала доста по-мила с него и той се чувстваше в огромна опасност. Бе вледенил сърцето си и се държеше с нея още по-грозно и надменно и от преди, обаче имаше усещането, че маската му вече не можеше да я заблуди — че с тези нейни очи вижда чак до душата му. Вярно е, че битките между тях продължаваха, но сега ролите бяха разменени — тя бе по-милата, а той — по-грубият. Откакто й бе разказал за детството си (проклета слабост!), бе зървал неведнъж и два пъти в очите й така омразното му съжаление. Няколко пъти дори се бе засмяла, докато го подкачаше за нещо, и той бе установил, че звукът от смеха й му действа много особено. Лицето му се свеждаше от небесното към земното, а телесните му течности завираха заедно с кръвта, струяща щастливо през вените му. Обаче днес бе решил да бъде още по-груб. Никакво внимание на красотата й!
Когато тя влезе, той не се обърна. Позна я по музиката на стъпките й, която чуваше и в съня си. Не обърна внимание на вълнението, което го обзе при приближаването й, и й хвърли мантията, без да я поглежда.
— Приготви се по-бързо! — отсече троснато. — Имаме много работа, защото утре тук ще пристигне самият кардинал на Милано и всичко трябва да бъде завършено!
Тя не помръдна и той бе принуден все пак да се обърне към нея. Изглеждаше унила и бледа, върху очите й сякаш беше паднала сянка. Погледът, който му отправи, излъчваше поражение, а не обичайната ястребова острота. Нещо в нея беше много различно. По някаква причина изглеждаше слаба. Той я изгледа триумфално и подвикна:
— Хайде, какво стоиш още там? Нямам време за губене!
— Синьор Луини… — да, определено беше различна, защото никога досега не го бе наричала „синьор“. — Днес не мога да позирам за вас.
— Защо да не можеш?
— Аз съм… неразположена.
— Неразположена ли? Че мен какво ме интересува? Месечните ви проклятия са си ваша работа! Ако ще и да беше надула корема от някой хъшлак, пак нямаше да те освободя от работа! Защото тук работим с по-висша материя! Това тук е Изкуство! Хайде, бързичко се приготвяй!
Тя ахна при тази негова грубост, но не му отвърна по привичния за себе си начин. Бернардино бе крайно озадачен от тази нова Симонета. Нямаше представа как да я тълкува. До сега си мислеше, че й е взел мярката, ала ето че днес тя му показваше съвсем ново лице. Беше объркан, изгубил почва под краката си, а това го накара да бъде още по-безмилостен, когато изкрещя:
— Е, какво чакаш?
Едва чу отговора й.
— Не е никое от тези неща. Просто днес… се навършва година, откакто изгубих съпруга си.
Бернардино стисна юмруци, за да удържи прилива на съчувствие, който се надигна в гърдите му. Издигаше се така мощно, че заплашваше да го погълне и да го удави в мъката й. Съжаляваше, много съжаляваше, че й е причинил тази болка. За нищо на света не би я наранил. Обърна й гръб, протягайки ръка към четките си — не би й позволил да забележи колко ужасен се чувства от собствената си жестокост. Знаеше, че ако го стори, ще бъде изгубен завинаги. Изпитваше неистов страх от нещата, които чувстваше.