— Сядай! — изкомандва я строго и тя се отпусна, като че ли веднъж завинаги сразена.
Симонета не знаеше дали изобщо беше възможно, но болката, която изпитваше тази година, беше още по-силна и от миналогодишната. Докато Лоренцо бе умирал на бойното поле, тя бе живяла във Вила Кастело, изпълнена с надежда. Бе прекарала зимата, без да знае, че той вече е мъртъв, мислейки си, че с пролетта ще се завърне. Ала пролетта бе довела обратно само Грегорио ди Пулия, за да й съобщи, че Лоренцо е бил убит през февруари, а трупът му е бил затрупван бавно от снега. За нея стана невъзможно да си представи, че той е умирал, докато тя е живеела. Дори беше танцувала и похапвала с васалите си по време на банкета за Сретение Господне, а през това време той вече е гниел. Спомняше си отлично празненствата през онзи ден. Тя и цяла тълпа благородни дами бяха играли играта на златната възглавничка, при която участниците трябва да хвърлят и хванат една позлатена възглавничка, а наградата е чаша безценен хипокрас8, пазен от Господаря на хаоса. Играта бе спечелена от Симонета, която бе пленила възглавничката, а докато е отпивала от чашата, поднесена й от шута, кръвта на Лоренцо е изтичала някъде из замръзналите земи на Ломбардия. Изпитваше странна, нелогична вина, че по някакъв начин не е усетила мига, в който той е издъхнал. Все пак съпругът е плът от твоята плът, с която си съединена чрез най-свещения от всички свещени ритуали, така че една добра и богобоязлива съпруга би трябвало веднага да усети последния дъх на съпруга си, нали така?! Обаче не, тя не беше усетила нищо. Вината не я бе оставила на мира. Значи трябва да е била лоша съпруга — но точно тук поне паметта й не я беше предала. Не видя в миналото си никакви прегрешения, никакви забежки. С Лоренцо ги бе свързвала не просто страст, а дълбока любов. Бяха като един човек и един ум за всички неща. Като съпруга тя беше покорна, изпълнителна и целомъдрена. Тогава защо носеше товара на тази вина? И вината й включваше не само отчаянието, че не е била до Лоренцо в последния му път, а и осъзнаването, че още от първия ден, в който бе зърнала лицето и тялото на Бернардино Луини, противно на самата себе си тя го бе определила като най-красивия мъж от всички мъже, които някога бе виждала, в това число и мъртвият й съпруг. Дяволското изкушение, което той символизираше, превръщаше нейния скъп Лоренцо в много по-мил и уравновесен, много по-божествен в нейните очи. Тя копнееше за него и страдаше по него. През изминалата година, след първите урагани на скръбта и последвалите месеци на празнота, тя бе открила нов повод за гняв и нов източник на решимост покрай бедността си. Паричните проблеми й бяха предложили запознанство с двама много различни мъже — Манодората, който бе станал неин приятел, и Бернардино, който бе неин враг. И двамата я държаха жива, макар и по различни начини. Манодората я бе дарил с подкрепата си, а Бернардино — с новия гняв, а тя бе достатъчно прозорлива, за да си даде сметка, че дължи живота си и на двамата. А сега, след като бе изминала цяла година от смъртта на Лоренцо, тя бе започнала постепенно да осъзнава, че на загубата й няма да има край — че него ще го няма и на следващата година, и на по-следващата и така, до края на живота й. Затова днес не бе в състояние да се ядоса на Луини, каквото и да й приказваше. Чувстваше се изхабена и изцедена, а единственото, което виждаше пред себе си — чак до Деня на Страшния съд — бе пустошта на бъдещето. Затова сега Симонета се отпусна безсилно на стъпалата пред олтара в синята си мантия и от безжизнените й очи рукнаха сълзи.
Бернардино ги зърна веднага, защото нито за миг не бе свалил очи от лицето й. Именно от това се бе страхувал толкова много — от нейните сълзи. Бе наясно, че няма да може да устои на сълзите й. В очите й се събираха диаманти и капеха бавно по бузите й — същите очи, които го бяха подмамили в тресавището на чувствата му. Същият онзи цвят на небето над любимото езеро на неговото детство — езерото Маджоре; на езерото и небето, небето и езерото; на синята цялост, когато присвиеше очи… Ангелите движеха водите на езерото с диханието си, предизвиквайки прилив, какъвто всъщност нямаше… Последното докосване на ръката на баща му върху рамото му, преди да напусне завинаги сина си… Любовта му към майка му — последната жена, която го бе направила истински щастлив… Не, той не можеше да издържа повече. Приближи се към Симонета. Беше отново на брега, къпейки се в прилива на сълзите й. Приклекна като за молитва. Прие я в обятията си и впи страстно устни в нейните. Усети ръцете й около врата си и устата й да се открива за неговата. Вкуси сълзите й — солени, не сладки — и разбра, че това е вкусът на неговото изцеление. И веднага, най-сетне, си даде сметка какво го бе боляло толкова много — и веднага всичко си дойде на мястото. Той бе открил своя граал. Бернардино обичаше Симонета ди Сароно и в този невероятен, изумителен момент осъзна, че тя също го обича.