Грегорио почти не познаваше Симонета. Тя му се бе сторила срамежлива и недостъпна, но след смъртта на Лоренцо бе открил у нея и топлота, каквато не бе подозирал. Двамата се оказаха обединени от скръбта и гнева от загубата и той започна да я харесва и уважава така, както никога преди. След като обектът на тяхното преклонение вече го нямаше, те се съюзиха, а обичта на Рафаела към нейната господарка, която разцъфна при отсъствието на мъжете, само спомогна Грегорио да подобри значително мнението си за нея. Симонета се бе показала като смела и храбра в разорението, което ги сполетя, и макар Грегорио да не одобряваше съюза й с евреина, отлично разбираше, че тя има някакъв план, чрез който да спаси Кастело и фамилното име — името на Лоренцо. Затова в днешния ден той си мислеше и за своята господарка, защото знаеше, че тя също страда.
Замаяният му от ракията мозък, объркан още повече от спомените за снега и кръвта, го накара да се присегне към гърдите на Рафаела, за да потърси в тях успокоението, което винаги намираше. Рафаела, която в този момент делеше тестото на питки, го плесна през ръката и му остави брашнени петна.
— Остави ме на мира сега! — скастри го тя. — Трябва да направя този хляб, преди господарката да се е върнала, защото в противен случай няма да имаме нищо за бдението довечера!
Симонета беше планирала за тази вечер бдение — тримата да коленичат със свещи в ръце и да се молят за Лоренцо. А хлябът, който трябваше да бъде направен във формата на кръст, трябваше да символизира неговата смърт и да се помоли за възкресението му. Грегорио промърмори нещо. Искаше му се малко да се повъргалят в леглото, за да стопли кокалите и сърцето си, но примирено изсумтя:
— Добре, де. Ама къде е отишла точно на днешния ден?
— Как къде? — вдигна очи към него Рафаела, изтри чело и духна от лицето си един непослушен кичур черна коса. Той обаче се настани върху челото й като рана от меч. Това отново събуди спомените на Грегорио — такава рана бе получил и господарят му. — Къде, според теб, ще е отишла, а? В църквата, естествено! За да се помоли за мъртвия си съпруг! Може би и ти трябва да сториш същото!
Днес на Рафаела не й се занимаваше с Грегорио. Погледът му на вярно кученце й идваше в повече. Вярно, че го обичаше, но днес предпочиташе да не й се мотае из краката.
Грегорио се изправи не особено уверено и промърмори:
— Хубаво, де. И аз ще отида на църква и ще се помоля за най-добрия човек, когото съм познавал!
Рафаела веднага съжали за грубостта си. Защото добре знаеше, че той също обича господаря си.
— Добре, върви! — изрече вече с доста по-мек тон. — Тъкмо ще доведеш у дома господарката, защото студът навън става непоносим.
И така, Грегорио пое още веднъж по пътя за Кастело. Но изминалата година бе донесла и някои промени. Миналата година той бе вървял по посока на къщата, а сега вървеше в обратната. Миналата година той си бе давал отлично сметка, че му предстои да преобърне завинаги живота на Симонета. А сега не знаеше какво му предстои. Тази година Грегорио ди Пулия се запъти към църквата, където бе стоял, за да гледа венчавката на Лоренцо и да слуша как двамата със Симонета изричат брачните си обети. И така, както някога, днес пак видя милейди Ди Сароно, само че този път не я завари плачеща на прозореца, а я зърна на същите стъпала пред олтара, където се бе венчала, в страстна прегръдка с друг мъж.
Осемнайсета глава
Любимата картина на кардинала
Габриел Солис де Гонзалес, епископ на Толедо и самопровъзгласил се кардинал на Милано, имаше особена слабост към работата на Паоло Учело10. Кардиналът беше голям почитател на изобразителното изкуство — или поне тогава, когато обичайните жестокости на неговото призвание му позволяваха да му се наслаждава. Възхищаваше се на композицията на Фернандо Галего, на рисунъка на Луис Далмау и на перспективата на Педро Беругете в градовете на родната си земя. Но за неговите вкусове нищо друго в този християнски свят не можеше да се сравни с изображенията на олтара на църквата на Конгрегацията „Корпус Домини“ в Урбино. Ала тъй като Учело бе проявил невероятната дързост да се спомине, преди кардиналът лично да има властта да му поръча религиозни картини, той бе принуден да прояви благоразположение към Бернардино Луини и себеподобните му. В изпълнението на образите Луини може би надминаваше Учело, нищо че бе далеч по-малко просветен от него във връзка с религиозните въпроси. И въпреки това стилът му определено превъзхождаше този на неговия предшественик. Кардиналът се забавляваше, докато провеждаше надуто дисекция на стиловете, оказали влияние върху Луини — лунните нюанси на неоготическия стил на Бергононе бяха в приятен контраст с пълнокръвния, ярък реализъм на Фопа, а може би и лек намек за археологическия класицизъм на Брамантино? Да, Луини безсъмнено бе автор на няколко много впечатляващи творби, най-вече в абатството на Киаравале, където уменията му за първи път привлякоха вниманието на Негово Високопреосвещенство. Постиженията му там го превърнаха точно в човека за работата, която кардиналът имаше предвид. Задачата не беше никак маловажна — да се върне религиозния плам и църковното послушание в един регион, доста отдавна заболял от апатия — грехът на леността в лоното на Църквата.
10
Паоло Учело (1397 — 1475) — флорентински художник, покровителстван от Медичите. Представител на ранния Ренесанс и един от създателите на линейната перспектива. — Б.пр.