Беше видял този стенопис още като младеж, ала никога не го бе забравил. Косата и брадата му се бяха посребрили, очите му бяха отслабнали, но и до ден-днешен виждаше тези картини в съзнанието си. Младите му ученици го почитаха все повече, защото започваше да наподобява образа на Бога, който обикновено представяха художниците — за съжаление обаче в този човек нямаше и капчица доброта. Омразата към евреите изгаряше садистичното му сърце, придавайки му доста по-тъмен нюанс от обичайния. Кардиналът изобщо не бе сред поддръжниците на Мартин Лутер — с тази негова Реформация човекът бе донесъл на Църквата колкото добро, толкова и зло. Но поне в едно отношение бе напълно съгласен с него — в писмото си до приятеля на кардинала, преподобния Спалатин от Генуа, Лутер бе написал:
„Стигнал съм до заключението, че евреите никога няма да престанат да кълнат и сквернят нашия Бог и неговия пратеник Христос, както са предрекли и всички пророци преди него…“
Но за нищо на света не можеше да се примири със следващото по-нататък твърдение:
„Защото гневът Божи ги е предвидил за порицание, в случай че станат непоправими, защото, както казва Еклесиаст, всеки, които е непоправим, става по-скоро лош, отколкото добър, ако бъде подложен на превъзпитание.“
Кардинал Солис де Гонзалес вярваше в поправянето на непоправимите и възнамеряваше да го приложи на практика.
Както това бе сторено от Инквизицията в родната му Испания.
Такива бяха приятните мисли, изпълващи благочестивото му сърце, докато влизаше в Сароно с носилката си, следван от своята охрана в яркочервени ливреи. Знаеше, че във фреските в този град нямаше как да очаква подобна религиозна категоричност, но все пак му доставяше наслада да види вярата си, отразена чрез средствата на изящните изкуства, и се изпълваше със задоволство, че е поръчал тази работа — така, сякаш самият той я бе изпълнил. Размахваше вяло обсипаната си със скъпоценни камъни ръка от прозореца по посока на гражданите, които бяха изпълнили улиците, за да наблюдават шарения му спектакъл. Тук-там се долавяха единични опити за поздрав. Кардиналът огледа небрежно тълпата, изпълнен със съжаление и презрение. Знаеше, че простолюдието не бе в състояние да устои на изкушението на една такава процесия като неговата, особено в настоящите времена на бедност и нищета — пищните церемонии бяха за тях като бадем за папагала. Знаеше също така, че и тук се бяха заселили евреи, но се зарадва, че днес поне никой от тях не сквернеше улиците — още преди време им бе наложил строг вечерен час, както и пълна забрана да излизат навън, когато Негово Високопреосвещенство преминава.
Но все пак един от тях се бе осмелил да го направи — да наблюдава пристигането му. Стоеше в дъното на тълпата, скрит под огромна качулка, и не помръдваше. Светлосивите му очи — със сивото на студеното море, което бе пресякъл, за да дойде дотук, се бяха вторачили в носилката и в лицето на човека, който се намираше в нея. Този човек познаваше добре кардинала, както и кардиналът — него. Ако кардиналът бе погледнал наблюдаващия с истински очи, а не през призмата на болното си въображение, изпълнено от любимата му садистична картина, щеше да забележи как покритата с огромната мантия фигура се обръща в мига, в който той преминава, и как мантията се разтваря за миг и под нея проблясва чисто злато.