Виждаше я много добре от мястото, където се намираше — впрочем би я познал навсякъде. Тя седеше сред тълпата точно до онази нейна слугиня, свела покритата си с качулка глава. Ала той познаваше толкова добре начина, по който платовете се диплеха около тялото й и наклона на главата й, че би я познал веднага, дори и сред по-гъста тълпа. Тя отказваше да го погледне, но ако можеше да поговори с нея, ако успееше пак да я прегърне, всичко щеше да бъде отново наред — знаеше го.
Рафаела погледна към господарката си. Нямаше представа какъв е изворът на болката й, но предполагаше, че е същият като болката на Грегорио. Бе наясно, че вчера и двамата бяха много унили и скръбни в деня от смъртта на Лоренцо, но бе станала свидетел на такава разтърсваща болка, че ако не знаеше, би си помислила, че господарят й се е споминал току-що. През цялата изминала нощ господарката й бе стояла будна, изпълнявайки обещанието си да извърши бдение около запалените свещи в памет на Лоренцо, но реакцията на Грегорио беше още по-странна — той изобщо не се бе появил на бдението. Бе се прибрал на зазоряване директно от пивницата, вонящ и със зачервени от сълзи и вино очи. Изобщо не се бе извинил на господарката — тъкмо обратното, бе я изгледал с такава ненавист, че Рафаела нямаше как да не го забележи. Момичето бе безкрайно изумено от поведението му, защото досега той винаги се бе държал изключително почтително към господарите си, но прецени, че на този етап е по-добре да се въздържи от въпроси. После Грегорио се свлече на сламеника си за една пиянска дрямка, а двете с мълчаливата й господарка трябваше да се приготвят за църква. Предположи, че след литургията всичко ще се изясни. Затова, след като взеха причастието, тя последва господарката си до техните места и плъзна поглед из тълпата наоколо в търсене на засрамения Грегорио. Но от него нямаше и следа. Сигурно все още отспиваше виното си и въобще няма да се появи на църква. Така предполагаше Рафаела. Но се оказа, че много греши.
Докато всички бяха потънали в беззвучна молитва на благодарност за нафората, вратите на църквата внезапно се отвориха с трясък и прогърмяха над смълчаното паство. Всички вкупом обърнаха глави назад. Беше Грегорио, едва държащ се на крака. Той се заклати по пътеката към олтара и хората го проследиха с погледи. Бернардино се закова на място, изпълнен с грозно предчувствие, защото веднага разпозна в него човека, който снощи се бе появил неочаквано в църквата. Човека, с когото и той, и Симонета се бяха разминали на прага, докато тя бягаше, а той я гонеше.
Кардиналът продължи да напява „Аве Мария“ с очи, приковани в Книгата на книгите. Но в момента, в който изрече името на Мадоната, Грегорио започна да се смее. Смехът му беше толкова маниакален и толкова грозен, че кардиналът беше принуден да спре. Фиксира натрапника с леден поглед и направи знак на скритата в сенките охрана. Мъжете със скъпи ливреи се измъкнаха като един иззад двете срещуположни колони пред олтара и се насочиха към натрапника. Подхванаха го под мишници и започнаха да го влачат към вратата. Рафаела простена. Но пътеката между пейките беше доста дълга, така че Грегорио разполагаше с достатъчно време да си каже онова, за което беше дошъл.
— Да бе, Небесна царица, ха! Знаете ли, Ваше Високопреосвещенство, моделът за Дева Мария всъщност не е Божията майка, а Мария Магдалина, първата сред падналите жени! — Бернардино се плъзна напред светкавично, като животното, на което го бяха кръстили. Не знаеше дали да удари оръженосеца, или да направи опит да му затвори устата с думи, но нямаше време да реши, защото веднага след това бе принуден да спре. — Аха, ето го и прелъстителят! — изграчи грозно Грегорио. — Вашият гений, великият Бернардино Луини! — слугата бе научил всичко, което трябваше да се знае за Луини, снощи, в пивницата, и нито едно от нещата, които чу за него, не му хареса. Пиянската му жлъч избликна отново и потече с пълна мощ. — Как е възможно мъж като този, дето просто рисува хубави картини, да прелъстява съпругите на добрите войници — мъж, който нито е виждал някога бойно поле, нито е държал някога меч в ръката си, нито е почувствал някога острие в плътта си! И същият този човек и онази дама си стоят, разбираш ли, и си гукат сладко като две гълъбчета, ама в Дома Божи! Плюя и на двама ви, разбрахте ли ме?! — и придружи думите си със съответното действие, но слюнката му само се плъзна по разкривената му челюст, смесвайки се със сълзите. — Как можахте да сторите това, милейди?! — занарежда жалостиво, почти виейки от скръб. Погледна право към Симонета и тя му отвърна на погледа, само че веднага извърна очи, ужасена от онова, което зърна в неговите. — Та вие бяхте венчана тук! Венчана! При това за мъж, който струва хиляда такива като онзи! Мъж, който се би и умря за всички нас! Като Христос! Да, като самия Христос! — Грегорио извиси глас, усещайки, че възвръща контрола над мислите си, и сравненията започнаха да се редят като наниз от устата му. — Като Христос, който умря на кръста, а сега неговият кръст крие техния срам! — изпълнен с ревностен плам, той се откъсна от ръцете на охраната и скочи към мощехранителницата. И преди някой да успее да го спре, той я събори на земята, за да разкрие безликата Мадона в центъра на фреската „Поклонението на влъхвите“. Чудовищната кутия се претърколи, но рубиненият обков задържа непокътнато парчето дърво вътре — единствено трясъкът върху земята стресна присъстващите. Охраната побърза отново да сграбчи Грегорио, ала той успя да извика над мелето: — Да, ето я и нея! Обаче не е завършена, защото бяха твърде заети да се отдават на плътските наслади, за да мислят за небесните!