Паството започна да се споглежда, шокирано от подобно богохулство. Погледите се отправиха първо към недовършената Дева Мария край олтара, а след това се насочиха към господарката на Сароно. Бернардино се бе заковал на място, а Симонета се изправи и се вкамени като колоните наоколо. Пиянският призив на Грегорио, сълзите и болката му я бяха разтърсили много повече от неговия гняв, много повече от падането на мощехранителницата, много повече от разкриването на целия стенопис. Но тя не можеше да му се сърди — той беше прав и много по-лоялен от нея.
Отпуснат и хленчещ, слугата най-сетне беше изнесен навън и изхвърлен като парцал от охраната на кардинала. Симонета и Бернардино се оказаха единствените изправени хора в църквата. Вторачиха се един към друг през пустошта на човешката безчувственост, разделени завинаги. Тя сведе очи и се отпусна обратно на мястото си с пресъхнали очи и напълно съкрушено сърце. Тълпата около нея зажужа като кошер. Всички очи се превърнаха в стрели, думите станаха бодли за плътта й — но тя знаеше, че заслужава всяка една от тях. Бернардино остана съвсем сам, изпълнен с ужас, че едва поникналите нежни филизи на тяхната любов бяха опустошени от безмилостния мраз на скандала, още преди да са имали шанса да израснат. Очите на целия свят бяха вперени в тях — съдеха ги, претегляха стойността им с грубите си и мазни пръсти и ги определяха като недостойни.
От церемониалния си трон кардиналът съзерцаваше и двамата с хладни, бледи, заплашителни очи. Не можеше да повярва на онова, което току-що беше чул и видял. Беше сигурен единствено в едно — че безбожието, еретизмът и прелюбодейството са нахлули в Божия храм и са осквернили фреските, за които той толкова бе мечтал и за които бе платил. И сега, в неговите очи, тези чудодейни стенописи бяха изгубили блясъка си. Той вече не виждаше светци или ангели, а само грозните, разкривени усмивки на греха, изписани по лицата им. Погледна към мъжа и жената пред себе си и видя върху техните лица същите грехове. Гробовното мълчание бе нарушено от връщането на охраната му. И тогава кардиналът заговори — изрече първите думи, които не бяха на латински, а на милански, за да могат всички да ги разберат:
— Арестувайте го!
Двайсета глава
Свети Мавриций и свети Амброзий влизат в битка
— Дали ще го арестуват? — извика Амария с лице, сгърчено от притеснение.
— Кой да го арестува, общината на Павия ли? — изгледа я баба й. — Няма начин! Швейцарците нямат приятели тук и няма да липсват на никого. Пък и никой не обича наемниците. Семействата им са много далече, чак в Швейцария, и никой няма да ги търси. Труповете ще изчезнат и никога няма да бъдат открити. Гражданите на Павия може и да са страхливци, но когато стане въпрос за разчистване след някоя неприятна случка, нямат равни на себе си. Така че всичко ще бъде оправено по най-бързия начин, можеш да бъдеш сигурна! И без това из града вече назрява брожение заради швейцарците, които се задържаха прекалено дълго при нас. Дано това да им е за урок и на останалите!
Селваджо седеше мълчаливо пред огнището и разтриваше ръката си, която бе държала меча и която бе кънтяла заедно с ударите. Три удара и всеки един от тях — смъртоносен. Мечът се бе прибрал вкъщи заедно с тях. С жест, който не си спомняше като свой, Селваджо го бе препасал в колана си, за да се отбранява и да я пази от по-нататъшни посегателства по пътя към дома. По-късно щеше да го зарови, но засега го бе оставил в ъгъла до огнището. Инкрустиран в дръжката, примигващ укорително под светлината на огъня, се виждаше образа на свети Мавриций — светецът покровител на Тиванския легион. Швейцарците много ценяха медалите му и разчитаха изцяло на неговата защита. Ала ето че днес бе надвит от свети Амброзий. В съзнанието на Селваджо двамата светци бяха влезли в бой, в който свети Мавриций бе изгубил. В деня на своето име свети Амброзий бе избрал да защити своето — това прекрасно момиче, което носеше името му. Селваджо погледна към Амария, която седеше на единствения стол в къщата и се топлеше край огъня. Старицата беше увила треперещата си внучка в овча кожа и й беше дала чаша бульон. Нещата, които й разказаха, я разтърсиха не на шега, но фактът, че Селваджо е спасил Амария, я бе стоплил толкова много, че вече нямаше нужда от огън. Макар и увита, зъбите на Амария тракаха като на маймунка, а ръцете й трепереха и едва успяваха да задържат дървената купа. Селваджо притисна и двете й ръце около топлата купа, за да им помогне да се стоплят по-бързо.