Трета глава
Дивакът
— Бабо, бабо, в гората има дивак!
— Амария Сант Амброджо, крачиш на тази земя вече двайсет лета, а все още умът ти е колкото грахово зърно! Какви глупости приказваш сега, а?
— Ама наистина бе, бабо! Кълна се в самия свети Амброзий! Двете със Силвана бяхме на кладенеца и го видяхме! Освен това целият град говори за него. Викат му Селваджо — дивакът! — нареждаше възбудено Амария с очи като палачинки.
Старицата приседна на скромната им трапеза и се загледа във внучката си. Тя самата не бе много по-различна от дивак. Черната й коса, която обикновено висеше чак до кръста й, бе разчорлена, а из нея стърчаха тръни и цветове на зарасличе. Лицето й, което обикновено имаше приятен загар, сега бе зачервено като домат от тичането. На фона на маслиненочерните й зеници бялото на очите й изпъкваше така, че й придаваше вид на подплашен кон. Корсажът й беше скъсан при деколтето и показваше повече, отколкото беше прилично, а връзките едва удържаха пищната й гръд. Полите й бяха вдигнати до коленете, за да улесняват бягането, и разкриваха здравите й крака. Амария не можеше да бъде наречена дебела — ни най-малко, пък и скромните дажби в тяхната къща не стигаха за чревоугодие. Беше по-скоро приятно закръглено момиче, свежа прасковка, излъчващо неподправена женственост и блясък, и пълно с живот. С красивата си кожа и пищна красота тя бе същинско изкушение за всеки господин, който я видеше, въпреки царящата напоследък мода. Изисканите дами мечтаеха за алабастрова кожа и за да я постигнат, често втриваха оловна паста в лицата си — Амария пък имаше цвят на топъл пясък. Благородничките бяха тънки като вейки — Амария бе цялата в извивки и вдлъбнатости. Важните госпожи използваха всевъзможни багрила, за да изсветлят косата си до червено или златисто — водопадът, който се сипеше от главата на Амария, имаше синкавочерния блясък на гарваново крило. И макар за бабата никоя друга жена да не бе по-красива от внучката й, старицата вече се бе отчаяла, че някога ще може да я омъжи — защото кой би искал стара мома на двайсет, с малко повечко мръвка по костите и без капка разум в главата, при това без никаква зестра?! Още повече, когато се разхождаше из Павия, облечена по този начин — като леките жени, дето висяха по здрач на площада.
Бабата въздъхна и прехвърли щипката тютюн, която непрекъснато дъвчеше, от едната буза към другата. Обичаше Амария с цялото си сърце и даваше мило и драго за нея и тъй като любовта й към детето бе толкова голяма, тя съвсем естествено се страхуваше за нея, което понякога я караше да й говори доста по-грубо, отколкото възнамеряваше.
— Трябваше да се досетя, че Силвана има пръст в тази работа — отбеляза сега тя. — Поощрява всичките ти глупости. Хайде сега, дете, почисти се и си кажи молитвите! Поглеждай по-често към Бога, отколкото към тлъстата си приятелка, и вместо да бъбриш като папагал, по-добре изричай молитви!
Амария почисти косата си, приглади я и пусна надолу полите си. Беше свикнала на подобни мъмрения, ала те ни най-малко не намаляваха любовта й към старицата. Взе игла и конец от полицата над камината и приседна, за да зашие корсажа си. По едно време изрече:
— Ама аз наистина го видях, бабо! Ние… се бяхме загледали във водата и затова първо видях отражението му. Имаше червена кожа, дълги нокти и козина, но очите му бяха добродушни. Дали пък не е някой горски дух, а?
— Червена кожа ли? Дълги нокти и козина? Горски дух? От къде ти хрумват такива езически глупости бе, дете?! По-скоро е някоя нещастна душа от последната битка, някой войник, който вече не е с всичкия си. Може да е испанец — те и без това нямат много мозък — от спокойния тон, с който бабата изрече последните думи, никой не би допуснал, че тъкмо испанците бяха опустошили живота й. — И какво изобщо си правила на кладенеца, ако смея да попитам? Имаме си предостатъчно вода, че и отгоре, а доколкото ми е известно, чешмата на площада си е все така там.
Амария сведе очи над бродерията си и бузите й пак пламнаха.
— Ами ние… Така де, Силвана… Силвана искаше да погледне в кладенеца на женитбата.
Бабата се изсмя презрително, но погледът й омекна. Знаеше местното предание, че ако погледнеш в един от естествените извори в гората над Павия, ще видиш лицето на бъдещия си съпруг. Знаеше също така, че Амария си мечтаеше някой ден да се влюби и да се омъжи, но освен това си даваше сметка, че напредналата възраст на момичето и нищетата му не бяха предпоставки за щастлив брак, а нейната любов към детето не й позволяваше да я хвърли в лапите на нещастен. Разочарованието от внучката й я направи още по-критична към Амария от обикновено.