— Излагаш се на огромна опасност, като продължаваш да стоиш тук.
— Не ме интересува.
— И със самото си присъствие нараняваш жената, която твърдиш, че обичаш. Това поне интересува ли те?
Бернардино замълча. Нямаше никакво желание да причинява болка там, където носеше само любов, но, от друга страна, не можеше да си позволи да се откаже от нея. Усещаше как вътрешностите му изтичат от него като пясък от пясъчен часовник и знаеше, че ако не озапти прилива, ще бъде изгубен. Но пък какво повече би могъл да стори на този етап? Не можеше да й организира обсада, защото тя беше ужасно решителна, а с времето той щеше да бъде разорен и ще умре от глад. Не можеше и да нападне замъка, за да нахлуе вътре и да я грабне в обятията си, колкото и да му се искаше. Усещайки отстъплението му, Анселмо реши да настъпи, защото вече имаше план как да спаси своя добър приятел.
— Има един велик човек на име Алесандро Бентиволио — започна Анселмо. — Той е голям покровител на изкуствата и сред начинанията му е изписването на стените на един от големите манастири в Милано, на който той е патрон. Най-голямата му дъщеря е монахиня там. Манастирът е посветен на свети Мавриций.
— Свети Мавриций ли?
— Свети Мавриций е мъченик от Тиванския легион.
— Виж какво, отлично знаеш, че по теология не ме бива много — изсумтя нетърпеливо Бернардино.
По лицето на Анселмо се разля усмивка на удоволствие, че има възможност да се разпростре повече по една тема, която обичаше. Започна важно:
— Евхерий, епископ на Лион, споменава изрично непосредствения си източник като Исак, епископ на Женева, който пък бил научил историята от друг епископ — Теодор, познат повече като Теодор от Октодурум…
— Давай по същество! — подкани го художникът.
— Най-важното от всичко е, че свети Мавриций е християнски мъченик — побърза да смени тактиката Анселмо, защото предпочиташе да пропусне подробностите, вместо да изгуби публиката си. — Той е бил центурион, който е бил посечен заедно с целия си легион, защото отказали да участват в езическите жертвоприношения преди битка.
Бернардино не можа да не забележи иронията в ситуацията.
— Значи така — аз, който бях публично поруган, че не съм войник, сега трябва да възхваля чрез работата си един военен мъченик! Вашият Бог има доста странно чувство за хумор, Анселмо!
— Но смятам, че работата ще ти хареса. Представи си само — цял манастир, заедно с прилежащата му църква! А междувременно ще можеш да помислиш по-ясно върху положението тук.
— Но защо точно Милано? Нали там е престолът на същия онзи човек, който ме търси, за да ме убие! Защо да се набутвам сам в бърлогата на лъва?!
— Защото лъвът никога не търси плячката си в центъра на своята територия. Най-добре ще се скриеш от Негово Високопреосвещенство, като отидеш точно под носа му, в собствения му град!
— А няма ли да посети по някое време манастира?
— Не му е позволено, защото манастирът е само за жени. Макар до църквата да имат достъп всички, в самия манастир могат да влизат само сестрите. Затова зад стените му ще бъдеш в безопасност. Фреските там ще бъдат приписани на „художник от ломбардската школа“, докато не стане безопасно да разкрием авторството ти. Знаеш как понякога стават тези неща.
Бернардино замълча. Осъзнаваше, че му предлагат убежище. А и ръцете вече го сърбяха да хване четката — откакто се помнеше, никога не бе издържал толкова време без рисуване. От момента, когато бе нарисувал посланието си до Симонета, бяха минали цял ден и цяла нощ.
Окуражен от реакцията на приятеля си, Анселмо продължи:
— И още едно нещо, Бернардино. Знам за репутацията ти на вълк за нежния пол. Но в „Сан Маурицио“ ще бъдеш сред свети жени, затова трябва да се държиш почтено. Не забравяй, че това е последната ти възможност за спасение от правосъдието и ако се провалиш, аз няма да мога да ти помогна.
Бернардино издиша рязко и отговори:
— Повярвай ми, Анселмо, с мен сестрите ще бъдат в пълна безопасност! Сърцето ми принадлежи на господарката на онзи замък на хълма. Нито една свята кукла в расо не е в състояние да ме изкуши, когато по земята върви такова създание като Симонета!