Выбрать главу

— И аз така си помислих — усмихна се благо Анселмо. — Преди това за нищо на света не бих те препоръчал за тази работа. Но сега смятам, че ще бъдеш безобиден като монах. Не — допълни с крива усмивка, — не точно като монах, защото не всички монаси са почтени. По-скоро като евнух — зачака напразно приятелят му да се усмихне така, както в добрите стари времена, и накрая реши да смекчи силата на удара. — Не е необходимо да бъде завинаги. Засега обаче за теб ще бъде най-добре да бъдеш далече оттук!

В този момент Бернардино отново бе връхлетян от спомена за принудителното си изгнаничество от Флоренция.

— Освен това покровителят ти е много добър човек — продължи свещеникът. — Войник и аристократ, който обича изкуствата!

— Откъде знаеш?

След кратко колебание свещеникът отговори:

— Той ми е чичо.

Бернардино присви очи. Бе живял достатъчно на този свят, за да знае какво означават тези думи.

— Искаш да кажеш, че ти е баща! — изтъкна.

— Така е — призна Анселмо. — Баща ми е. Биологичният ми баща. Той е добър човек, но като всеки човек и той не е безгрешен — тук домакинът му сведе очи към пръстените на ръката си и продължи бързо: — Беше много добър към мен, защото, макар да нося позорния печат на незаконороден, той ми помогна значително — обгърна с жест къщата си и всичко в нея. — Стигнах доста далече. Възможно е дори да отида още по-далече. Но един скандал или обвинение, свързани с името ми, ще ме дръпнат рязко назад — при тези думи той присви очи и погледна сериозно Бернардино, за да се увери, че е схванал смисъла им.

Сега беше ред на госта му да сведе глава.

— Разбирам те — промърмори. — Застрашавам свободата си. Застрашавам и щастието на онази, която взе сърцето ми. Но само заради тези две неща не бих напуснал този град. Не бих допуснал обаче да застраша теб, който ми бе най-скъп приятел! Затова добре, приемам. Препоръчай ме на твоя чичо. Ще отида.

Прегръдката, която последва, бе прегръдка на истински братя.

Само няколко часа по-късно, докато камбаните призоваваха за вечерня, Анселмо го проследи как се изгубва под покрова на нощта и се замисли с тъга за разговора им. Когато каза, че и добрите хора не са безгрешни, той наистина го мислеше. Защото, когато някой ден застанеше пред райските порти, ако свети Петър го отбележеше в тефтера си като добър, пак щеше да се наложи да отговаря за факта, че макар сърцето на Бернардино Луини вече да принадлежеше на една жена, самият той пък бе притежател на друго сърце — на отец Анселмо Бентиволио.

Двайсет и трета глава

Трима посетители в замъка

Симонета отново седеше загледана през прозореца. Видя свещеника да идва, прие го в дома си и го изслуша в пълно мълчание. Но Анселмо разбра, че тя е обърнала гръб на Бога, и се изпълни със съжаление. Изрази надежда да я види някой ден на литургия, но знаеше, че тя няма да дойде, докато е обект на всеобщ присмех и осъждане. И докато бадемовите дървета му махаха за сбогом, той си каза, че макар оттук нататък да му предстоеше да вижда изображението й всеки ден в своята църква, лично нея надали щеше да види повече.

После Симонета пак застана на прозореца. И тогава той дойде, както тя знаеше, че ще направи. Видя го от прозореца и задържа велена в бялата си ръка. Срещна погледа му, макар и от това разстояние, и го видя сякаш зад решетките на клоните на розовия храст, уловен от бодлите му. Побърза да му обърне гръб, преди да бе видял сълзите й, и смачка посланието му в ръката си. Когато отново се обърна, той си беше отишъл и тя се почувства едновременно доволна и съсипана.

Може и да бе загърбила Бог, но все още не можеше да отиде при Бернардино. Не можеше да си позволи да си купи толкова евтино щастието. Обичаше го, но не можеше да му се отдаде — подобно начало като тяхното не можеше да има добър край. Освен това, дори и да забравеше Бога, нямаше да забрави Лоренцо, както и публичното унижение, което сама си бе причинила.

Сега вече бе абсолютно сама. Рафаела се бе появила при нея, обляна в сълзи, и й беше казала, че Грегорио настоявал тя да напусне Кастело заедно с него, иначе нямало да го види повече. Симонета веднага освободи любимата си слугиня, защото, макар да бе ужасена от предателството на Грегорио, не можеше да не признае, че е имал право. Като жена, която е била откъсната два пъти от мъжете, които е обичала, тя не би допуснала да причини подобна мъка на друга душа. Затова каза на Рафаела, че може да си върви.