Ала не всичко тук беше толкова величествено. Вечерта, докато сритваше умореното си муле нагоре по Корсо Маджента, където би трябвало да се намира манастирът, Бернардино се оказа пред съвсем обикновен вход на една гола каменна фасада, изпълнен с чувството, че Анселмо не го е упътил правилно. Помещението, в което влезе, беше квадратно, студено и тъмно. Когато очите му привикнаха с мрака, той постепенно осъзна, че се намира в преддверието на манастирската църква, а илюзията за куб се пораждаше от стената, която се издигаше високо в мрака и спираше точно под сводовите греди под тавана. Зейналата паст отгоре подсказваше, че следва друго пространство. Високо в стените се виждаха кръглите прозорчета в ломбардски стил, така обичани от Лудовико ил Моро — Мавъра. Те бяха единственият източник на светлина в помещението. Бернардино тръгна напред, за да огледа стената. Докато вървеше, стъпките му отекваха в празната църква. Скрити зад дървени панели се виждаха две малки решетки и залостени врати — единствената връзка с онова от другата страна. Докато Бернардино оглеждаше помещението, дъбовите врати, през които току-що беше влязъл, се затръшнаха от вятъра. Така усещането му за затвор стана пълно. И както би сторил всеки затворник, художникът също започна да търси изход — накрая откри отворена врата в страничната стена на един от мрачните параклиси, опасващи църквата. След нея следваше друга зала, но вече по-скоро правоъгълна и по-голяма. Запъти се точно към купола и спря под него, оглеждайки засводеното пространство. Колоните се издигаха високо нагоре и свършваха някъде в мрака над гредите. Художникът, работил преди него — безсъмнено с повече ентусиазъм, отколкото талант — бе изрисувал златни звезди върху тъмносиньо небе, които сега закръжиха над главата на Бернардино. Вече не беше в затвор, но и не беше свободен. В съчетание със студа тази рисунка просто му създаде усещането, че е навън.
Впрочем той не бе изпитал никаква топлина от мига, в който бе напуснал обятията на Симонета. Сега приседна на най-близката пейка и отпусна глава в ръцете си, ужасен от задачата, която му предстоеше. Защо се съгласи на това? Как е възможно той, който се чувстваше мъртъв, да накара това място да оживее — две главни зали и кой знае колко параклиси?! И къде, по дяволите, са всички? Беше му студено и към студа се прибави невероятна умора. Идваше му да легне право върху студения под и да заспи.
Но не можеше. Ако искаше да оправдае парите, които му бяха платени, първата му задача бе да изрисува покровителите си. Винаги беше така. Навсякъде, където търсеха услугите му, дори и да ставаше въпрос за толкова свято място като това тук, покровителите му винаги бяха настоявали техните изображения да бъдат изрисувани първи — даже преди Дева Мария, светците и самия Исус Христос. Днес той бе пристигнал тук със своите пръчки и креди, с въглените, въжетата и скелето си, за да се заеме с образа на Алесандро Бентиволио — великият господар и баща на неговия най-добър приятел.
Беше се запознал със синьор Бентиволио тази сутрин, веднага след като бе пристигнал в града. Осъзнаваше, че първо трябва да изкаже почитанията си на своя светски покровител и едва тогава да се преклони пред Бог в манастира. Беше прекосил мраморните коридори на разкошния дворец на синьор Бентиволио на Борго дела Порта Коменсе и бе приет от човек, който го изуми с тихото си достолепие. Нямаше съмнение, че патронът му бе изключително подходящ модел за рисуване — мъж на преклонна възраст, но със силни черти и с брада и коса черни като на мавър. Бернардино като че ли беше очаквал по-скоро развратен бохем, който пилее думи и богатства и заселва цяла Ломбардия с незаконородени деца като Анселмо. Но докато скицираше образа на Алесандро Бентиволио, причината за неговата сериозност постепенно се изясни — когато домакинът му започна да говори за втория покровител, който Луини трябва да нарисува — съпругата му. Голямата любов на Алесандро — Иполита Сфорца Бентиволио, се оказа патрон на бенедиктинския орден „Сан Маурицио“, поради което трябвало да бъде изобразена в същия ръст като неговия.