Когато заговори за съпругата си, гласът на благородника омекна толкова много, че Бернардино неволно вдигна очи от скиците си. Почувства родство с чувствата на този човек, защото неговата любов му напомняше за собствената му. Закле се да вложи цялото си умение в изобразяването на дамата и допълни:
— Ако ми направите честта да ми позволите да скицирам и дамата, мога да ви обещая, че портретът й няма да спести нито едно от добрите й качества!
Тъжните, каменносиви очи на благородника срещнаха неговите и той каза:
— За съжаление няма да можете да го сторите. Ще ми се да беше възможно!
— Синьор — изрече сред кратко колебание Бернардино, — ще постъпя според желанията ви, разбира се, но съм длъжен да ви предупредя, че портретът винаги става по-добър, ако е направен на живо!
Очите на възрастния мъж внезапно бяха облени като камъчета от прилива на сълзите, когато отговори:
— Съпругата ми е мъртва вече от пет години. Можете да я рисувате само въз основа на онова, което другите са уловили от нея приживе.
Ето такова щеше да бъде началото на неговата работа за „Свети Мавриций“ — един меценат и един призрак. Беше ужасен от историята му и почти беше плакал с модела си, чието позиране накрая беше завършило с пълно мълчание. Усещаше, че благородникът го оглежда изпитателно, а топлотата, с която се сбогува с Бернардино, остави у художника впечатлението, че му се изказва благодарност за съчувствие, каквото не изпитва. Вярно е, че съжаляваше новия си господар — в това нямаше спор. Ала сълзите, които беше пролял, бяха изцяло егоистични. Единствено собствената му загуба бе в състояние да го разчувства толкова много — загубата на Симонета.
Затова, когато се издигна на своите стълби и платформи, първото, с което се зае, бе образът на Алесандро. Очевидно никой нямаше намерение да идва да го посреща — огромната зала продължаваше да бъде празна. Отвъд стената, върху която той започна рисунката си — границата, която обикновените хора нямаха право да преминават, най-сетне долови някакво раздвижване — очевидно сестрите бяха дошли за поредната си служба. От процепа над стената той чуваше молитвите и песнопенията на монахините, но не гледаше към тях. Всъщност самотата му допадаше. Искаше да бъде сам поне в началото, за да се увери, че талантът му не го е напуснал.
В един момент усети, че въгленът отново му се подчинява, и съумя да пренесе успешно скицата на образа върху основата, която беше положил. Постепенно Алесандро започна да се очертава. Докато рисуваше, Бернардино слушаше месите, които се пееха от другата страна. Обикновените напеви на сестрите обаче бяха толкова красиви и сладки, че звукът изведнъж като че ли започна да застрашава самообладанието му. Имаше чувството, че потъва, че приливът скоро ще нахлуе и в неговите очи и че ще бъде завинаги изгубен във водите му. Присви строго вежди и тръсна глава. Песента спря. И едва тогава си даде сметка, че някой го наблюдава.
В църквата стоеше жена, висока и неподвижна. Имаше осанката на благородничка, но лицето й беше като на селска девойка — зачервено от търкане със сапун. Кожата й беше загоряла, тънките й устни бяха сухи, очите й — дребни, тъмни и благоразположени. Би могла да бъде на всякаква възраст между двайсет и трийсет, но беше трудно да се определи, тъй като беше загърбила всички превземки и украси, които дамите с нейното потекло обикновено използваха, за да подобрят външния си вид. Беше без труфила и помади и очевидно беше свикнала да работи навън. Въпреки това обаче аристократичността й личеше от всичко — с изключение на факта, че беше облечена в расо на монахиня. Не беше красавица, но излъчваше невероятен покой, а когато се усмихна, лицето й се озари отвътре с такъв блясък, че на Бернардино му се прииска да може да я нарисува. Почувства се успокоен от нея, още преди да бе изрекла каквото и да било. Тя беше като балсам за наранените му чувства. Изпълни го усещането, че я е виждал и преди, че я познава. След усмивката дойдоха и думите й:
— Вие трябва да сте синьор Луини! Съжалявам, че нямаше никой, който да ви посрещне, но така се случи, че дойдохте по време на ежедневното ни мълчаливо обхождане на манастира, когато със сестрите ми оставаме единствено с Бога. О, не — вдигна ръка тя, когато художникът започна да слиза от скелето си, — не слизайте! Изглежда ми много опасно! — тук пак го дари със сладката си усмивка, добавяйки: — Приятно ми е, аз съм сестра Бианка, абатеса на този дом.