— Струва ми се, че знаете доста добре основанията му.
— И би трябвало. Защото, докато живеех във външния свят, преди Бог да ме нарече сестра Бианка, бащиното и фамилното ми име бяха Алесандро Сфорца Бентиволио. Нашият покровител е мой баща.
Бернардино се обърна стреснато. Нищо чудно тогава, че абатесата му напомняше в известна степен за Анселмо — все пак беше биологична сестра на свещеника от Сароно! Дали й е известно, че има брат? Дали бащата е признал пред тази неземна жена своите грехове?
Сестра Бианка възприе обръщането му по друг начин и изрече бързо:
— Виждам, че искате да работите. Оставям ви.
Бернардино се обърна, за да я увери, че не иска да я гони, ала тя вече бе изчезнала в манастирската част на църквата. Той се качи обратно на скелето си и се загледа към стената, където бе видял във въображението си сцените, описани от нея и брат й. Кръвта вече я нямаше, мъртвите легионери — също. „Любовта не умира — помисли си той. — Наистина не умира, Симонета!“ (Нямаше представа, че един добър човек бе казал наскоро на Симонета същите думи — мъж от различна вяра, с различна легенда, но със същото послание. Само дето тогава двамата не бяха в параклис, а сред бадемов лес.) Докато художникът съзерцаваше стената, пред очите му израсна зелена трева, а след нея красив град. Свети Мавриций, отново силен и отново жив, основа своята църква върху костите на своите шест хиляди и шестстотин войници. От земята изникна надежда. Бясно, преди този образ да бе избледнял, Бернардино започна да рисува.
Двайсет и пета глава
Казанът за ракия
— И сега какво смятате да правите?
Симонета и Манодората седяха на пода на някогашната съкровищница. Мястото не беше никак удобно, подът беше още пълен с черупки от бадеми, но гостът й очевидно държеше на уединението. Той беше седнал първи, с кръстосани крака като мавър, а тя, отново облечена в ловния костюм на Лоренцо, бе решила да последва примера му и осъзна, че позата всъщност е изненадващо удобна.
— Нямам представа — въздъхна Симонета.
Манодората сведе очи към пода и рече:
— Този човек, художникът, Луини — замина си. — Това беше изявление, а не въпрос.
Симонета се насили да отговори, като се стараеше да не позволи на гласа си да се разтрепери.
— Да. Замина си.
Манодората кимна дълбокомислено. Тя знаеше, че не е необходимо да му обяснява каквото и да било, нито да го пита откъде знае какво е станало в църквата, която не беше от неговата вяра. Беше сигурна, че той няма да я съди. Отдавна беше й казал, че някой ден отново ще се влюби и ето че се бе оказал прав. Обаче не я беше предупредил, че този път ще боли повече, отколкото първия път. Сивите му очи, толкова приличащи на едни други очи и същевременно не толкова, й предлагаха цял един свят на съчувствие и разбиране. После той заговори:
— Добре е станало, че е заминал. Кардиналът е много отмъстителен човек. Жаждата му за отмъщение не познава граници. Изпълнен е с огромна ненавист към хората и знае да чака своя час.
Симонета побърза да се загърне по-плътно с мантията си, усещайки заплахата от кардинала като студен повей.
— Значи познавате този човек, така ли?
Манодората въздъхна примирено и дъхът му излезе подобно на последен повей на вятъра преди отпускането на платната. После рече тихо:
— Да, познавам го. Защото именно той ми отсече ръката — очите му се разшириха и той продължи: — Да, за всяка приказка си има време, а на тази като че ли времето й е сега. Трябва да знаете какво се случи с мен — вдигна от пода един загнил бадем и започна да го бели с едната си ръка, докато говореше. — Преди три години в Толедо Габриел Солис де Гонзалес беше кардинал и работеше в една нова църковна институция, наречена „Светата служба“.
Симонета го погледна неразбиращо.
— Но е позната повече под друго име — Инквизицията.
Въобразяваше ли си или Манодората действително сниши глас, произнасяйки с ужас тази дума?
— Толедо беше моят дом. Аз бях банкер и лихвар с отлична репутация. Наскоро се бяхме оженили с Ребека, а Елиях и Йовафет бяха все още бебета — усмихна се при този спомен, но усмивката му скоро угасна. — Обичахме се много, ала светът започна да ни мрази. Бяхме принудени да живеем в юдериас — място, което венецианците по-късно нарекоха гето.