— Момичешки глупости! Повярвай ми, така е! Сигурно е бил някой отшелник или пък французин. Говори се, че френският крал бил пленен от испанците при Павия — свален бил от коня си от Чезаре Ерколани… Носеше ли корона този твой бъдещ съпруг, а?
Амария се усмихна. Не разбираше нищо от политика, нито знаеше нещо за последната битка. Известно й бе само, че много мъже заминаха, а малко се върнаха, което пък намали още повече нейните шансове за добър брак. Но поне сега нямаше нужда да плаче и скърби за никого, нито пък всеки ден да пали свещи като вдовиците, дето се тълпяха в катедралата. Да, беше чувала обаче, че френският крал Франсоа е пленник на победителите испанци, които сега бяха окупирали Милано. Но не знаеше нищо за неговите поданици с изключение на това, че те имат опашки, а езикът им е толкова необичаен и пръхтящ, че могат да говорят и с конете си. Затова сега тя въздъхна и рече:
— Права си, бабо. Трябва да е бил някой луд. Или изгубен войник.
Продължи да шие, потънала в мълчание, но разговорът за войната и за французите накара бабата да плъзне очи към стената, където, точно над камината, висеше камата на Филипо. Наистина ли бяха изминали повече от двайсет години, откакто тя бе изгубила сина си, своя любим единствен син, слънцето на своя живот? Наистина ли бе изминало толкова много време от голямата битка при река Гариляно от 1503 година, когато тя, заедно с всички останали майки, се молеше да получи някакви новини за сина си? Ала нея не я сполетя съдбата на повечето от жените, които бяха принудени да се питат дали синовете им са живи или мъртви — испанците не й позволиха да се усъмни нито за миг дали Филипо е жив или мъртъв, когато докараха в Павия стотици трупове, за да ги хвърлят за назидание на площада. Майките часове наред оглеждаха зловещите купчини трупове, накацани алчно от мухи и мишелови, докато накрая тя откри любимото му лице, но вече обезобразено и окървавено. Градската управа издаде заповед труповете да бъдат изгорени, за да бъде предотвратено разнасянето на зараза, така че тя не можа дори да си вземе момчето вкъщи, за да го измие, както бе правила, когато беше малко, и да го положи в мястото му на вечен покой. Затова не можа да стори нищо друго, освен да склопи очите му и да измъкне от тялото му камата, която бе пъхнал в чорапа си — единственото, което главорезите испанци му бяха оставили. А после се бе върнала у дома с мисълта, че никога няма да забрави вонята на горяща плът, когато запалиха кладата. Пушекът бе толкова задушлив и висок, че най-сетне я дари със сълзите, които тя отдавна очакваше.
Можеше да продължи да си живее така, изпълнена със скръб и напълно безчувствена, ако Господ не й беше пратил Амария. Защото някога я беше намерила край същия онзи кладенец, където днес момичето бе ходило — почти както бяха открили Мойсей сред папура. Там често оставяха нежелани бебета, а още повече сега, когато имаше толкова много войни и толкова момичета оставаха трудни от мъже, незавърнали се от бойното поле. Тогава старицата беше отишла на кладенеца за вода, тъй като градските извори бяха замърсени от труповете. Когато се бе навела над кладенеца, бе дочула нещастен, задавен плач откъм храсталаците. Разтваряйки тревата, бе открила голичко, покрито с кръв дете, размахващо крачета и ръчички от силната светлина, и с вече тъмни очи, изпъкващи върху все още неясните му черти на новородено. Старицата бе увила детето в дрехите си и го бе отнесла у дома си, без да знае дали е момче или момиче. Единственото, което искаше, бе да има за кого да се грижи и да се научи отново да чувства, защото смъртта на сина й бе вледенила сърцето й. Стоеше безучастно, докато бебето ревеше по цяла нощ от болка във венците, стоеше безучастно, докато то врещеше по цял ден от необходимост да суче, стоеше безучастно и докато то се мъчеше да се освободи от пеленката, в която го беше зашила, защото вече знаеше, че е момиченце. Старицата остана безчувствена чак до деня, в който бебето спря маслиненочерните си очи върху нейните и я дари със своята първа, беззъба усмивка — толкова искрена и тъй непокварена от бушуващата война и от всичко, което се бе случило преди. Тогава старицата притисна момиченцето до своето разбито сърце и се разплака — плака за първи път, откакто бе склопила очите на Филипо.
Бабата бе спасила Амария, а Амария бе спасила нея. Сърцето й бе изпълнено с толкова много любов и толкова голяма скръб, че щеше да се пръсне, ако не беше намерила друга човешка душа, върху която да излее чувствата си. Бе нарекла момичето Амария от „amore“ — „любов“, а за фамилия й бе дала името на светеца покровител на Милано — свети Амброзий, или „Амброджо“. По тези места сираците винаги биваха кръщавани по този начин с надеждата да получат закрилата на съответния светец в преждевременно попарения си живот. Беше казала на израстващото момиче да я нарича просто „бабо“, защото на четирийсет вече се смяташе за твърде стара, за да й викат „майко“. Амария се бе превърнала в красиво, жизнерадостно момиче, което непрекъснато бъбреше — и смислени неща, и безсмислени. Красотата и добротата й я правеха желана партия за не един и двама младежи, ала фактът, че бе сираче, при това доста бедно, караше всички кандидати да извръщат очи от нея. Амария бе благодарна на Бога, че си имаше баба, която я обичаше. Баба й пък благодареше на същия бог, че е намерила някого, когото да обича. Давайки живот на Амария, тя бе заживяла наново. А сега, двайсет години по-късно, като че ли друг някой имаше нужда от помощ, пък бил той испанец или друг чужденец. Господ й бе взел Филипо, но пък й бе пратил Амария и тя се чувстваше благословена. Да не би сега да искаше от нея нещо в замяна? Загледа се с обич във внучката си, а после пак насочи очи към камата. Свали я от стената и я пъхна в чорапа си — до десния глезен, на същото място, откъдето я бе измъкнала от чорапа на убития си син. Амария вдигна стреснато глава, когато баба й рече: