Симонета замълча. Вече и двамата бяха аутсайдери. Защото, докато миналата седмица бягаше от църквата, всички жители на града бяха крещели след нея, присмивайки й се, а един-двама дори се бяха изплюли в краката й. Едва сега тя осъзна какво е бил длъжен да търпи през целия си живот еврейският й приятел.
— И така — прекъсна мислите й Манодората, — дойдох да ви кажа следното: ако решите да останете тук, трябва да действате бързо, за да осигурите спокойствието си. Защото е много вероятно вече да не бъда в състояние да ви помагам.
— Да не би… Нали не искате да кажете, че Гонзалес иска да ви причини нови злини?
Очевидно гостът й искаше да каже точно това, макар че се опита да я успокои:
— Разбира се, че не. Той няма представа, че точно аз живея тук. Искам да кажа, че след като знае за нашата общност тук, най-вероятно ще поиска да изземе имуществото ни или пък да ни забрани да търгуваме. И така — гласът му отново стана делови, — разговорът ни направи пълен кръг и пак се връщаме в началото. Та, ще останете ли тук?
Симонета се вторачи като хипнотизирана в бадема в ръката на Манодората. Той символизираше фамилията на Лоренцо, както и собствената й, и всичко, което беше тук, в имението Кастело.
— Да — отговори накрая, повтаряйки онова, което му бе казала и преди година. — Нямам къде другаде да отида. Вие по-добре от всички трябва да знаете какво би сторил човек, за да запази дома си.
— Много добре — кимна с разбиране той. — Утре ще доведа тук група еврейски работници. Те ще донесат брадви, ще отсекат дърветата ви и ще подготвят земята за засаждане на посеви. Знам няколко добри земеделски похвата, например онзи, при който ако садиш на ротационен принцип отделните парцели, запазваш земята плодовита години наред.
Тя кимна. Той захвърли бадема, който държеше, към мрака в дъното на съкровищницата и се накани да се изправи.
Бадемът се приземи върху нещо стъклено. Двамата се спогледаха и Симонета побърза да се изправи на крака. Направи предпазливо няколко крачки към ъгъла на подземието и след малко се появи, носеща някаква странна група бутилки, свързани с тръбички. Манодората се запъти към мястото, откъдето се бе появила тя, и намери там мангал и медна чиния.
Симонета остави странното приспособление на земята и възкликна:
— Но какво е това?
— Това е казан. Някой тук е варил алкохол — помириса бутилките. — Граппа. А това тук… — дръпна корковата тапа от гърлото на една глинена амфора и пак подуши, но бързо се отдръпна и отсече: — Бренди!
— Но как работи това? — продължаваше да оглежда с неразбиране уреда Симонета.
— Това е много древно изкуство, с което, за жалост, не съм много добре запознат. Но мисля, че принципът е да сложиш ферментиралите сокове тук.
— Сокове от какво?
— Алкохол може да се приготви от всичко. Например граппата, която е много коварна, се прави от гроздови семена. Нагряваш ги отдолу, докато станат течни, и после ги пускаш през този филтър ето тук…
— Но от къде на къде това нещо е тук? Лоренцо… той обичаше само вино!
Манодората се усмихна кисело и отбеляза:
— По този въпрос бих се обърнал към скоропостижно напусналия ви слуга. Напоследък никак не го държаха краката горкичкия.
При други обстоятелства Симонета би се усмихнала, но събитията от последната седмица и безмилостното предателство на Грегорио все още бяха твърде пресни в съзнанието й, за да й позволят да се усмихне. Грабна амфората и направи жест като да я изхвърли. Манодората задържа ръката й.
— Симонета, аз не съм лекар, но ако съм на ваше място, бих отнесъл тази амфора до леглото си, за да се наспя поне една нощ добре. Защото, ако не се лъжа, от онази литургия насам не сте спали като хората!
Което си беше самата истина. Тя не можеше да заспи, защото непрекъснато мислеше за Бернардино и за начина, по който си взе сбогом с нея. Преценявайки, че е време да я остави насаме с мислите й, Манодората си взе довиждане и си тръгна. Останала сама, тя се загледа в амфората, после сви рамене и тъкмо се обърна, за да я отнесе в стаята си, когато се случи нещо странно. Обръщайки се, тя видя как бадемът, който гостът й беше белил по време на разговора им, проблясва в тъмнината като звезда. Спря, приклекна и остави амфората на пода. После се насочи към блестящия бадем, както и към други негови побратими, нахвърляни по земята. За първи път от онази фатална неделя насам Симонета забрави разбитото си сърце.