Оттогава насам всяка вечер Селваджо оставяше настрани резбите и дърветата си, за да чете притчи и други свети текстове. Баба им слушаше, кимайки над кърпенето на нещо или над дантелата, която плетеше, а Амария се упражняваше в писане на букви. Библейските текстове се оказаха познати за Селваджо, но не само защото ги четеше сега — знаеше, че ги е чувал и преди, чувал ги е напявани от някой свещеник в някоя далечна църква. И знаеше, че мелодиката на четенето му, издигането и падането на тона на думите, които четеше, не са негови собствени, а са му дадени от онзи непознат и далечен проповедник.
Не след дълго Селваджо започна да учи Амария и да чете. Двамата привеждаха глави над Книгата на книгите — една тъмна глава и една светла, и бабата постепенно осъзна, че е грешила много за Селваджо. Той не се е нуждаел единствено от майка, която да го гледа и да се грижи за него — нуждаел се е и от дете. Той, който нямаше нищо, беше дал толкова много, защото е искал да се чувства необходим, да даде нещо в замяна. В Амария той бе открил цялото семейство, от което бе имал нужда. Бабата го виждаше как се наслаждава на ролята си на учител на онази, която доскоро бе обучавала него. Доставяше му голямо удоволствие, че може да превърне дома им в по-добро място чрез мебелите, които беше изработил. Постепенно стана толкова добър в занаята си, че започна да продава по малко от курниците си из града, благодарение на което вече си позволяваха по-добро месо и зеленчуци, както и по-хубаво вино. От вниманието на старицата не убягваше блесналото от щастие лице на младия мъж, когато носеше у дома тези хубави храни и напитки, купени от труда на ръцете му, което й подсказваше, че той е добър човек. Наблюдаваше го над сключените си за молитва ръце, докато всички се молеха по време на неделната литургия в църквата „Свети Петър от златното небе“. Виждаше как се моли съвсем искрено и разбираше, че благодарение на четенето на Библията той се бе събрал наново с една вяра, която очевидно бе живяла в него и преди. Виждаше в него морална сила и решимост да заживее почтено новия живот, даден му от Бога, като върши добрини. В подобни моменти изпитваше известни угризения, че собственото му семейство, изгубило такъв син или брат, сигурно страда много от липсата му. Но веднага след това сърцето й й напомняше за онова, което беше спечелила, затова бързаше да се отърси от тези мисли. След литургията тримата се връщаха в малката си колиба край реката и споделяха скромната си вечеря от ризото или полента. Понякога бабата се оттегляше в спалнята си по-рано, за да остави двамата млади за малко насаме, защото усещаше, че имат нужда от това. И сега, докато се люлееше напред-назад в новия си стол, тя се усмихна на живота. Селваджо й върна усмивката, приемайки я като благодарност за неговия подарък.
— Моделът е от Фландрия — започна, но после внезапно спря и сбърчи вежди. — Нямам представа откъде го знам.
Бабата спря да се люлее и попита с натежало сърце:
— Да не би да си започнал да си спомняш, Селваджо?
Той се почеса по тила и поклати глава.
— От време на време ме спохождат спомени, но проблясват като звезди в нощта. И точно както звездите, когато протегна ръка към тях, те се стопяват в небето, като че ли е настъпил денят. Всичките ми сетива носят някакъв спомен — вкусове, миризми, дори докосването до нещата.
Бабата поднови люлеенето си, изпълнена с облекчение.
— Гледки също — продължи Селваджо. — Например спомням си една къщичка за гълъби, обаче не знам откъде — поклати глава и допълни: — Няма значение. Може пък да взема да направя една такава за Амария и това ще ми освежи паметта.
Дали старицата си въобразяваше, или той наистина се изчерви и сведе очи, когато спомена името на внучката й?
— Ако се чудиш къде е Амария, в момента храни кокошките — рече тя.
Той долови закачливостта в тона й и хвърли по нея парцала за лъскане на дърво. Тя го хвана лесно, а докато той излизаше през наскоро направената от него задна врата на колибата, си каза, че дори главата му да си спомни онова, което трябва да си спомни, сърцето му пак ще го задържи тук.
Двайсет и седма глава
Ликьорът
Трябваше да активира всичките си вкусови умения.
Симонета затвори очи и спря притока на шумове към ушите си. Поне за една нощ бе спасена от болката в сърцето си. Нямаше нужда да се напряга, за да чуе гласа на Бернардино, нашепващ нежни слова с всяко полюшване на листата на обречените бадемови дървета, през които сега се разхождаше и между чиито клони бавно пъплеше нощта. Нямаше да търси лицето му във формите на вечерните облаци над нея, тъмни отгоре и огненочервени отдолу от отиващото си слънце. После се върна в замъка и приседна на изтърканата дървена маса. Запали восъчна свещ и огледа апаратурата пред себе си. Тази нощ щеше да я води езикът й, щяха да й помагат вкусовите й умения.