Беше изнесла казана от подземието парче по парче — първо го бе разглобила, за да го сглоби наново на масата в кухнята. Беше носила много внимателно, почти като бебе, всяка отделна тръба и всяка бутилка. После бе събрала всичко така, както го бе видяла, и го бе почистила внимателно с мека кожена кърпа, потопена в смес от вода и оцет, удивлявайки се на блясъка на топлата мед на огромната купа и на зелените нишки на стъклото. Накрая бе наляла в медния съд граппа — местната ракия, смесена с вода, добавяйки и няколко капки от старото бренди. После бе взела свещичката и с нея бе запалила огъня под мангала. Докато огънят умираше в огнището, мангалът се загря, накара течността да заври и от нея се понесоха тежки пари. Едва сега добави и шепа бадеми, обелени до бяло, ярки и твърди като кост. Докато парата се издигаше и се отлагаше в диамантени капчици, тя вкуси бистрия като вода сок, който изтичаше в последния съд на апаратурата. Сокът имаше вкус на ракия и бренди, нищо повече. Симонета се изправи, взе хаванчето и чукалото и този път счука внимателно бадемите, докато не ги превърна в ситен пясък. Добави зехтин към този прах с цвят на слонова кост и получи гъста и гладка смес. След това прецеди сместа през фин плат директно в медния съд и добави вода, получавайки млечнобяла емулсия. След като подгря отново мангала, долови отчетлив аромат на бадеми. Нито чуваше камбаните на църквата, отброяващи всеки следващ час на вечерта, нито виждаше нещо друго освен апаратурата пред нея. Слушаше единствено вкуса и обонянието си. Те й подсказаха, че е необходима повече от въпросната смес, така че започна да добавя още и още. Ускори действията си — знаеше, че се надпреварва със зората. Измъкна от долапа огромния счетоводен тефтер, подостри перото, топна го в мастило и започна да записва онова, което беше направила. Добре обучената й ръка описваше целия процес, стъпка по стъпка — отначало бавно и старателно, но с напредването на времето все по-бързо и неравно.
После стана и започна да се разхожда из кухнята, като отваряше бурканите на Рафаела и добавяше към сместа ту билка, ту подправка. В една инкрустирана с камъни кутия откри буца кафява захар — деликатес, който някой заможен гост очевидно им бе донесъл като подарък. Пусна в сместа и захарта и се загледа в бучката, която придоби отначало златист цвят, след това меден, а накрая цялата течност се обагри в красиво кехлибаренокафяво. Сместа забълбука и от нея се понесе сладко и силно ухание. Течността, която излезе в края на апаратурата, се оказа едновременно сладка и горчива.
Но все още не беше както трябва.
Симонета имаше превъзходни вкусови умения. Още като дете бе опитвала само най-добрите вина, в които топваха медните й близалки. После, след като се омъжи за Лоренцо, бе разширила познанията си в тази област, опитвайки различни видове бира и бренди, граппа и лимончело. Масата им се огъваше под гарафите с най-добрите вина на Ломбардия и отвъд — със сасела и грумело от Валтелина, с червените вина на Валкалепио и белите на Олтрепо Павезе, „Сан Коломбано“ от Лоди и киарето от западните брегове на езерото Гарда. Тя бе напълно наясно какво доставя удоволствие на езика и сега полагаше усилия да го постигне. Работи цяла нощ, призовавайки светите отци на „Шартрьоз“, работещи в Божието име. Тази нощ Симонета бе сестра на арабските номади, които, макар и в пустинята, дестилираха своя арак. Опитваше отново и отново, докато накрая главата й не се завъртя и вкусовите й умения започнаха да я предават. Очите й не бяха в състояние да се фокусират, а, подобно на пощенски гълъби, мислите й отново се върнаха у дома, при Бернардино. В състоянието на омая, в което беше изпаднала, тя си представи, че приготвя отварата за него. И започна да слага в нея всичко, което таеше сърцето й към него. Излезе в нощта и откъсна малко кайсии от прикрепените към решетки плодни фиданки в уханния мрак. Плътта им бе все още топла от слънцето, кожата им беше мека като бебешка. Кайсии за сладост, за всепоглъщащата сладост, която бе усетила, която той я целуна онзи един-единствен път. След това добави и карамфил от буркана с китайски подправки — черен карамфил като косата му и горчив като спомена за заминаването му, за последния път, когато той й бе обърнал гръб и се бе запътил към хълмовете. Виещата се обелка на зелената ябълка, която пълзеше бавно между пръстите й като змията от райската градина, й напомни за божествения грях, който бе изпитала в обятията му. Но жълтият пламък на златистия лимон лизна раните по кокалчетата й, сякаш наказвайки пръстите й, които бяха придърпали лицето му към нейното. Едва тогава, когато се остави споменът за него да й помогне, когато съчета горчивото и сладкото, които бяха белязали цялата им среща, разбра, че е постигнала желаното. Отпи голяма глътка от завършената смес, а после започна да записва като обезумяла всички съставки, които бе използвала, и всичките им пропорции. Накрая главата й падна върху черните й от мастило пръсти и челото й докосна бледобежовите страници на тефтера и тя си представи, че вдига наздравица заедно с него, че двамата са някъде много далече и се смеят, и слънцето топли телата им, и те пият ли, пият — така, както сигурно никога нямаше да стане.