Манодората беше помислил за всичко. Вложи пари, за да докарат буци кафява захар от Константинопол, лимони от Кипър и ябълки от Англия. Карамфилът и останалите подправки пристигнаха с корабите от Черно море и бяха донесени от вестоносци от Генуа. Казанът работеше денонощно и работливите евреи отново вдъхнаха живот на къщата, изпълвайки я с напевния си език и странните, красиви песни. Из стаите се носеха прекрасни мелодии и гърлени разговори.
От Венеция пък пристигна най-ценният товар — прозрачни бутилки от кристално стъкло, увити поединично в коприна като бебета. Когато Симонета отвори първия сандък и извади първата бутилка, ахна — бутилката беше истински образец на изкуството, ясна като огледало, бистра като вода и с елегантната форма на римска амфора, само че с плоско дъно, за да може да стои права. И всичко това се завършваше от тапа във формата на бадем, завързана с панделка в същото синьо като фамилния герб на Кастело.
Симонета нито знаеше, нито смееше да попита Манодората колко дуката е вложил в това начинание. Но докато първите бутилки се пълнеха, затваряха и подреждаха в сандъците, на нея й предстоеше да разбере, че приятелят й не бе приключил с инвестициите си. Един ден той се изкачи по стълбите до нейната стая, почука и влезе. Носеше в ръцете си огромен червено-златист куп, който почти го скриваше от очите й.
Симонета се обърна от прозореца и свали лъка си, с който тъкмо стреляше по гълъби, за да напълни с нещо гърнето за вечерята си. Беше си все така в стария ловен костюм на Лоренцо. Косата й вече беше по-дълга и сплъстена, едната й буза беше зачервена от подпирането на ръката с лъка, пръстите й я боляха и бяха целите в рани от тетивата и от почистването на плячката. С дълбока въздишка Манодората захвърли купчината върху леглото и вдигна очи.
— Какво е това? — попита го тя.
— Едно време не би задала подобен въпрос. Това е рокля. Да не би да си забравила, че съществуват и такива неща?
Симонета се загледа в материята, която сякаш блестеше отвътре. Изтри ръка в бричовете си, преди да се осмели да докосне плата, който се оказа мек и студен като сняг. Рубиненочервеното беше изпъстрено със златни нишки и там, където нишките се срещаха, светеха перли като звезди. Изпита внезапна необходимост да усети роклята върху кожата си.
— За мен ли е? — извика изумено.
— Като гледам, на мен няма да ми подхожда особено — отговори Манодората и приседна на леглото. — Симонета, аз не мога да продавам твоя ликьор. Това вече трябва да направиш сама. Ти си дама с добро положение и освен ако не съм забравил основните правила на успешната търговия, смятам, че съвсем скоро ще се превърнеш в преуспяващ търговец!
— Кой, аз ли?! — ококори се тя. — Ама аз… така де… не мога!
— Защо, какъв е проблемът? — изгледа я изпитателно приятелят й, очевидно вече знаещ отговора.
Тя въздъхна и рече:
— Не съм родена да търгувам. Родена съм благородничка, в класата на аристократите. И не разбирам нищо от… бизнес. Баща ми и майка ми, а и Лоренцо… Биха казали, че посрамвам името си, а и тяхното…
Манодората я погледна с мъдрия си поглед и отбеляза:
— Много неща за човеците си остават за мен пълна мистерия. Една от загадките е християнската гледна точка относно думата „търговия“, която я определя като едно от най-лошите проклятия на този свят, а самото й изричане — равносилно на богохулство. Но нещата се променят, Симонета. Старият свят вече го няма. Името ти вече няма да бъде достатъчно, за да сложи на масата ти месо, а в огнището ти — дърва. Но в съчетание с този ликьор името ти е в състояние да помести и планини! — пое брадичката й в ръка и добави: — Ти ще бъдеш лицето на тази напитка, носът на кораба, така да се каже, и в тази своя роля нямаш право да се обличаш като зле платено конярче!
Симонета се отдръпна и сведе жален поглед към дрехите си. Тайничко бе започнала да копнее да облече отново женски одежди, но до този момент все бе смятала, че е длъжна да отдаде почит на паметта на Лоренцо.
— Хайде, облечи я! — подкани я приятелят й. — А тук — извади нови съкровища — съм ти донесъл едно огледало, също от Венеция. Както и гребен, и розово масло за ръцете ти — постави малката стъкленица върху леглото. — И накрая… — вдигна в ръка едно блестящо съзвездие, което сякаш разцъфна между пръстите му. Беше шапчица за косата й, изработена от златна мрежичка и перли. — Това е нещо, чрез което да обуздаеш това птиче гнездо на главата си! По-подходящо е за врабчета, отколкото за дама! — отсече и изчезна.