Симонета затвори кепенците и захвърли старите си дрехи. Изми се от глава до пети с дъждовна вода — от студа тялото й започна да потръпва. Зъбите й затракаха, а очите й блеснаха от вълнение. После облече роклята и я стегна толкова, колкото можа — коприната скоро затопли кожата й. После започна да реши сплетената си коса и я реса, докато не я превърна в красив водопад, стичащ се по гърба й. След това се зае да я сплете в дълга плитка. Пръстите й бяха забравили старите привични движения, които й бяха втора природа от времето, когато беше съпруга и дама. Накрая постави шапчицата и пъхна непослушните къдрици под фината мрежичка. Накрая си изгриза ноктите, докато не ги видя напълно равни, и втри в ръцете си розовото масло. Пощипна бузите си и си прехапа устните, за да им върне червенината, и едва тогава се осмели да вдигне венецианското огледало. Онова, което видя в него, я накара да подскочи от възторг. Очите й бяха огромни и блестящи, кожата й — перленобяла. Устните й бяха яркорозови, а очите й — сини като панделките на нейния ликьор „Амарето“. Изглеждаше по-слаба, отколкото си се спомняше, и в очите й като че ли беше легнала някаква сянка, но косата й светеше в същото златисточервено и блестеше по начин, който спокойно можеше да съперничи на перлите и златото, които я украсяваха. Свали огледалото надолу, за да види отражението и на роклята, и забеляза, че ръцете й са по-стегнати и здрави, с непознати доскоро мускулчета. Талията й беше като на фиданка. После излезе от стаята си и заслиза по стълбите. Работниците спряха работата си и я зяпнаха. Дори Манодората изгуби самообладание за момент. Очите й внезапно се навлажниха, когато зърна възхитата на хората — прииска й се Бернардино да беше тук, за да може също да я види. Обърна се към Манодората и прогони мисълта за Бернардино, като се усмихна с благодарност на благодетеля си. И когато той не каза нищо, тя го подкани:
— Е, така ставам ли за нашата работа?
— О, да! — закима доволно той и по лицето му се разля усмивка. — Ставаш и още как!
Беше денят на големия панаир в Павия, първият за пролетта и най-големият в региона. Симонета облече червената си рокля и излезе пред входа на имението си. Новата й бяла кобила, кръстена Рафаела в чест на някогашната й прислужница, беше оседлана, а гривата й украсена с червени и златисти панделки. До нея чакаше и едно муле, натоварено със сандъци бутилки „Амарето“, които подрънкваха и създаваха усещането за руска шейна. Докато Симонета слагаше ръкавиците си за езда, Манодората, който бе дошъл да й пожелае сполука, избута пред себе си една мургава млада жена, която до този момент бе крил в сенките. Беше висока и изглеждаше много оправна, с тъжни черни очи и красота, която говореше за юга на полуострова.
— Това е Вероника от Таормина — представи я евреинът. — Днес ще ти помага. Няма да предизвика приказки, защото е християнка, а не еврейка.
Симонета кимна, оценявайки тактичността му.
— Приятно ми е, Вероника! — поздрави тя момичето.
След това Манодората продължи:
— Вероника ще ти помага на пазара, но и ще те пази по пътя. Може ли? — това последното беше към младото момиче, което кимна, и той разтвори деликатно мантията й, под която се разкриха цял набор кинжали, всеки от които във формата на малтийски кръст. — Тя ще защитава теб и печалбите ти. Там, откъдето Вероника идва, е пълно с повече разбойници, отколкото плодове.
Това вече събуди любопитството на Симонета и тя се обърна към момичето с думите:
— Може би ще ми разкажеш за това повече, докато пътуваме?
Тъжните очи на Вероника срещнаха нейните и тя поклати отрицателно глава. Манодората вметна:
— Опасявам се, че точно с това момиче няма да можете да си размените никакви приказки нито по пътя, нито където и да било.
Симонета ги изгледа последователно и накрая попита:
— Тя не говори ли нашия диалект?
— Някога говореше — отговори Манодората и сведе очи към земята. — Познавам Вероника, защото се омъжи за човек от нашия народ, Хосе от Леон. Но тъй като е християнка, а се е омъжила за евреин, нейните хора са я подложили на мъчения, изтръгнали езика й, а после убили съпруга й.
Симонета беше шокирана и побърза да прегърне крепко момичето. За пореден път я изпълни мисъл за болката, която носи любовта, и за препятствията, които светът поставя пред човешката любов. В дадения случай това бяха излишни препятствия, издигнати уж в името Божие. Лично тя напоследък нямаше много време за своя Бог — и случаят с Вероника беше просто една от многото й причини за това.