Пристигнала на пазара, за да купи смокини, Амария Сант Амброджо зърна чудото на жената с червената рокля и вкуси от чашката на верига. Реши — както правеше винаги, когато се срещаше с нещо хубаво — че непременно трябва да доведе и Селваджо, за да опита. По-рано би вдигнала полите си и би побягнала като хала към дома си, ала сега, спазваща приличието, на което вече се бе научила, просто ускори крачка, без да показва излишна плът. Завари Селваджо в работилничката, която си беше стъкмил в задния им двор, и веднага го хвана за ръка и го задърпа, нищо че не бе свалил дърводелската си престилка. Двамата се втурнаха заедно към площада зад катедралата, за да видят прочутата красавица и да вкусят от чудния ликьор от бадеми. Но докато стигнат до катедралата, слънцето вече беше високо в небето, а сергията беше празна. Амария спря един минаващ покрай тях разпоредител и го попита къде е жената с червената рокля. Разбра, че току-що си била тръгнала. След нея останаха единствено разказите на гражданите на Павия — добрите бургери се надпреварваха да сипят хвалби за благородничката в червено и за невероятния й бадемов еликсир. Даже Амария, която напоследък бе станала доста по-сдържана в приказките си, не спря да говори за тази жена по целия път към дома им и дори я сравни по красота със самата Небесна царица. Сърцето на Селваджо обаче не трепна — за него единствената красавица на този свят бе онази, чиято ръка държеше сега, и която му разказваше тези небивалици.
Трийсета глава
Погром
Увит в мечите си кожи, Манодората вървеше през площада на Сароно. Днес дори и някой от добрите граждани на града да се бе изплюл в краката му или да се бе прекръстил, минавайки покрай него, той не го забеляза. Съзнанието му беше изпълнено от все по-нарастваща тревожност, която го бе обхванала още в мига, в който бяха сложили край на поста си с Ребека и момчетата. Денят беше ясен и студен и нищо не изглеждаше по-различно от обичайното, но той не се чувстваше спокойно нито в стола си пред бюрото, нито в градината си. Не бе в състояние нито да седи спокойно, нито да стои, затова бе решил да се разходи с надеждата да разсее страховете си. Ала грозното предчувствие за нещо ужасно лошо бе надвиснало над него като сянка. Не си бе сложил огромната яка с къдриците, но въпреки това вратът му продължаваше да го сърби. Прокара пръст покрай яката си, но пак не усети облекчение. Чувстваше се като човек с глава на дръвника — с оголено, изстинало гърло, очакващ стоварването на брадвата.
Докато минаваше покрай църквата, периферното му зрение улови потрепване на нещо бяло. Насочи се към вратата с все по-нарастващ страх. И наистина, там се намираше източникът на основателното му безпокойство. Чувствата, които го бяха тормозели тази сутрин като единични оси, го бяха довели тук ненапразно — осите бяха ставали все повече и повече, докато сега се оказваше, че идват оттук — от гнездото на оси. Беше съобщение, написано на изряден латински, с перфектна калиграфска точност и носещо печата на кардинала. Онова, което прочете там, го накара веднага да се обърне и да се насочи към дома си.
Щом се озова зад вратата със звездата, той захвърли кожите си и веднага повика Ребека. И за втори път, откакто се бяха оженили, й съобщи, че трябва да напуснат дома си, за да се спасяват. Защото кардиналът беше постановил, че правото на евреите да притежават имоти и да въртят търговия в този регион се отнема и всеки, който се опита да се противопостави на този указ, ще бъде изгорен на клада. Ребека обгърна врата му с нежните си ръце и той се почувства поуспокоен, след което я увери, че имат достатъчно време да си съберат багажа и утре сутрин да тръгнат.
И това беше фаталната му грешка.
В името на синовете си решиха да не променят с нищо обичайните си дейности — нахраниха се заедно, помолиха се заедно, след което момчетата отидоха да си легнат. Елиях държеше две бели свещи в ръце, докато изричаше вечерната молитва, изчервен до ушите от невижданата досега привилегия.
„Дай ни мир в съня ни, Адонай, Боже наш; дай ни здраве и живот в утрешния ден, Царю; и разпростри над нас убежището на своя покой.“
Младото му гласче звънтеше като камбанка, млечнобелите свещи бяха високи почти колкото него, пламъците осветяваха златните му къдрици и го превръщаха в ангелче. Гордост и закачливост се смесваха и играеха по лицето му. Родителите му му се усмихнаха, а Манодората усети пронизваща болка в сърцето си. Никога досега не бе обичал големия си син така, както го обичаше тази вечер. Елиях бе достатъчно интелигентен, за да забележи, че майка му и слугинята опаковат багажа им в сандъци, но вярваше достатъчно на родителите си и знаеше, че ще му кажат какво става тогава, когато му дойде времето.