С настъпването на лятото детето започна да идва на себе си — усмивката му се върна и Симонета често го чуваше да се смее с глас, докато гонеше братчето си из бадемовата горичка. Радваше се за децата, но се притесняваше за приятеля си. Манодората изглеждаше концентриран единствено върху производството и продажбата на ликьора и избягваше да се замисля за сърцето си. Двамата седяха в сумрака на дългите летни вечери, отпиваха от вече прочутата си напитка и разговаряха за съвместното си начинание. В подобни моменти Симонета понякога се надяваше той да заговори поне веднъж за огромната си загуба. Но приятелят й не го направи. Не споменаваше дори Бернардино. Затова и двамата си седяха умислени, осакатени от любовта — като гълъби с подрязани криле, обречени завинаги да останат на земята.
При следващото отиване на пазара в Павия при Симонета и Вероника се появи мъж с роба в черно и бяло. Той поздрави Вероника на иврит, а Симонета попита дали Манодората е добре. Опасявайки се от капан, Симонета погледна първо към Вероника, на чиято вярна преценка вече бе започнала да разчита. Нямата жена само й кимна одобрително, така че Симонета разказа на човека всичко, което знаеше за приятеля си и за неговите синове. После евреинът зададе няколко учтиви въпроса, а накрая се поклони и рече:
— Моля да му предадете, че Исак, син на Абатар от Толедо, му желае всичко най-хубаво! Някога имах честта да го наричам свой приятел.
Симонета отново погледна Вероника за одобрение и каза:
— Защо не му го кажете лично, синьор? Добре сте дошъл в моя дом, където сега той живее.
На връщане Исак ги последва с коня си, като по пътя разказа на Симонета за дълга, който той и покойният му баща имат към Манодората. Докато слушаше невероятния разказ за паричния заем и спасението от банкрут, тя за пореден път се удиви на солидарността между евреите. Когато тя беше в нужда, никой християнин не пожела да й помогне — само един евреин й бе подал ръка и я бе дарил с приятелството си.
Разбра, че интуицията й не я е подвела, когато видя как двамата приятели се прегръщат под колоните пред главния вход на дома й. Реши да се оттегли в покоите си рано, за да остави двамата мъже да се наговорят на воля. Надяваше се Манодората да успее да намери утеха в присъствието поне на стария си приятел и най-сетне да излее пред някого мъката си по Ребека.
Исак така и не напусна Кастело. Симонета бе изключително впечатлена от начетеността му и го нае за учител на момчетата — смяташе за подобаващо те да имат добро образование и да познават добре и еврейските свещени текстове. Нейното собствено познание за тези текстове нарастваше заедно със знанията на децата, защото Елиях скоро започна да й разказва приказките и легендите, които бе научил по време на уроците. За пореден път се удиви колко различни и същевременно колко сходни са двете религии. С узряването на лятото в есен нейното семейство също се стопли. Манодората вече изглеждаше по-щастлив и някак си по-омекнал заедно със сезоните. Симонета наблюдаваше с радост и пораждащото се приятелство между Исак и Вероника, което обещаваше да се разрасне в нещо повече. А после дойде незабравимият ден, когато Елиях влетя в кухнята, за да й покаже едно червено гущерче от градината. Съществото лежеше неподвижно и горещо в ръката му, а езикът му потрепваше като на дракон. И тогава, от вълнение, Елиях нарече Симонета „майко“. Тя не направи никакъв коментар — само го предупреди за калните ботуши, с които бе влязъл в кухнята, но сърцето й се стопли и тя го притисна силно в обятията си. Не след дълго на него му стана навик да я нарича по този начин, а Йовафет побърза да последва примера му. Когато момчетата се обръщаха към нея така, Симонета поглеждаше притеснено към Манодората, но очите му оставаха неразгадаеми и нито обвиняваше нея, нито се опитваше да поправи синовете си. Тя беше щастлива от тази нова любов, която я бе споходила така неочаквано. До този момент не бе имала представа, че децата биха могли да значат толкова много за нея, че любовта й към момчетата би могла да използва неизчерпаемите ресурси на покрусеното й сърце. Винаги бе искала да изпълни този дом с голямо семейство, което да обича и което също да я обича. Просто доскоро бе смятала, че децата ще бъдат плът от плътта й. Предстоеше й да научи обаче, че семейството е нещо много повече от кръвната връзка, много повече.
Всичко беше прекрасно до деня, в който пекарят от Сароно докара хляб и пасти в Кастело. В знак на благодарност за споходилото ги благоденствие Симонета беше поръчала лакомства за момчетата, за да отпразнуват втората голяма беритба на бадеми. Беше изминала точно една година, откакто бяха дошли в дома й, и затова тя държеше да им достави радост в деня, който бе белязан с толкова лоши спомени за тях. Манодората, който работеше наравно с работниците в гората, веднага позна студените очи и големия нос на пекаря и се загледа в него една идея в повече. След като бе видял този мръсник да плюе върху прахта на Ребека, не можа да устои да не му хвърли един смразяващ поглед. Не беше облечен с обичайните си кожи и кадифета, а само с червена шапка, туника и син клин, подобно на всички останали работници, а златната му ръка бе скрита в ръкавица, но не му трябваше много, за да разбере, че е бил разпознат.