— Вече влизайте, милейди. При отсъствието на близки шомрин трябва да остана аз — пазител на мъртвите. Ще поседя тук още малко, ще го пазя и ще се моля.
Симонета кимна. Изведнъж усети, че я обгръща огромна умора. Ръцете й затрепериха и зъбите й затракаха въпреки топлата стая, в която влязоха. Коленете й се тресяха при всяка стъпка, стомахът й се преобръщаше, а гърлото й заплашваше с повръщане — ако точно в този момент й се наложеше да сложи стрела в лъка си, не би могла да опъне тетивата. Ала ето че само преди един час тя съвсем хладнокръвно, чрез комбинация от бърза мисъл и светкавично изпълнение, бе убила човек. Бе изстреляла стрелата си право в едно горящо сърце, а фактът, че това сърце вече умираше, очевидно ни най-малко не смекчаваше вината й. Това ли е, което е правел Лоренцо всеки ден, когато отсъстваше от дома им заради военните си походи? Тя поне бе отнела живот от милост, докато той го бе правил за слава, победа и политическа изгода — все мотиви, далеч по-неубедителни от нейния. А после изненада сама себе си, когато събра заедно треперещите си ръце, приведе коленете си, които продължаваха да се тресат, и събра тракащите си зъби в молитва. От доста месеци насам тя бе забравила Бога, затова, след тези шокиращи, вледеняващи събития от тази вечер, се бе възхитила на неугасващата вяра на Исак, без да я разбира. Не се бе молила от деня, в който Бернардино си бе заминал. Знаеше, че няма нужда да иска прошка, задето бе отнела живот, защото го бе сторила, за да избави Манодората от огромната болка и да спаси децата му. Затова не се помоли за прошка, нито дори за душата на приятеля си. Знаеше, че всичко това ще дойде по-късно. Не, Симонета внезапно почувства, че трябва да благодари по-скоро за едно чудо — за чудодейното сипване на снега, който бе навлажнил съчките, приготвени за клада на децата. Вероучението й дойде на помощ и тя си спомни за света Лучия, която е била спасена от кладата, защото съчките отказали да се запалят. Спомни си също така и за света Аполония, която съвсем доброволно е скочила в огъня. Незнайно защо, но тези легенди й се оказаха под ръка точно в мига, в който имаше нужда от тях — изтегли ги от дълбоките ниши на паметта си подобно на изненадващо завърнали се обратно отдавна изгубени пътешественици. Симонета се загледа през прозореца към луната и звездите и заговори на тези две светици, които сега живееха в рая — едната без очи, а другата без зъби.
— Благодаря ви! — прошепна от все сърце.
Трийсет и пета глава
Графинята от Шалан
Бернардино постепенно привикна към ритъма на каноническите часове: Утринна служба, Прима, Терца, Секста, Нона, Вечерня, Втора вечерня. Звучаха като стъпки или като музикален такт — в такт с изгряващото слънце, в такт със заника му и после отново в началото на новия ден. И въпреки това тук никой не бързаше за никъде, нямаше нищо неотложно. Бернардино бе започнал да разбира по колко време му трябва за всеки елемент от рисунките му само по молитвите, напявани от сестрите. Привикна не само към ритъма им, но и към тишината, свикна със замислените монахини, които се разхождаха из градините, копаеха билките си или четяха на глас от Светото писание. Сега той населяваше свят без остри думи, без неловки страсти. Тук нищо не се произнасяше по-високо от молитвата, нямаше никакъв звук, по-мощен от шепота на дълго расо върху калдъръма из манастира, никакво насилие над ушите освен напевите и каденците на псалмите. Усещаше балсама на приятелството си с Бианка като естествено продължение на приятелството си с брат й, един благороден паралел на непризнатия за благородник. Усмихваше се тайничко, когато си дадеше сметка колко много си приличат двамата, как и законното дете, и незаконното имат много общо с общия си баща.
Бернардино започна още един ден, посветен на украсяването на този тих свят, още един ден, в който осмозата на религиозността, която го обгръщаше, щеше да се пропие в кожата му. Откакто онази вечер се бе молил, бе започнал да говори по-често с Бог — разбира се, когато Бианка не беше при него. Затова, докато мислеше как пак ще види приятелката си в деня, в който смяташе да се заеме с изображението на света Катерина, той отново се изпълни с усещане за мир и покой. И тишина. Затова бе неимоверно изненадан, когато завари абатесата крайно развълнувана и крачеща като обезумяла напред-назад. Тя счупи черупката на спокойствието му и го отведе обратно в онзи, другия свят — света на насилието, страстите и смъртта.
— Какво има? — възкликна изумено той.
— Имам нужда от помощта ви! Ще дойдете ли? — в тона на Бианка се усещаше настойчивост и категоричност, каквито той не познаваше досега.