— Добър ти ден, Матео! — поздрави абатесата. — Ако денят не беше толкова мрачен, това би било среща на велики умове! Матео Бандело — велик писател, се запознава с Бернардино Луини — велик художник!
Двамата мъже се поклониха един на друг и всеки изгледа с любопитство другия. Единият, който нямаше нищо общо със светостта, носеше расо на монах и беше много по-красив, отколкото един монах има право да бъде. Другият — грозен и ощетен от съдбата, беше всъщност монах, но днес бе облечен в най-прекрасните дрехи, които биха направили чест и на най-изискания придворен. Интелектът буквално струеше от очите на писателя.
— Надявам се по-късно да имаме възможността да поговорим, защото се възхищавам на всички ваши творби, които съм виждал, синьор! — изрече Бандело.
Бернардино, който не беше голям читател, не можеше да отговори със същия комплимент на Бандело. Но писателят вече беше сменил темата и с отривист жест се обърна към абатесата с въпроса:
— Носите ли всичко?
— Да — отговори сестра Бианка. — 15 000 крони.
— От манастира ли?
— Едва ли — усмихна се тя въпреки сериозността на момента. — От човек, който познава графинята и желае нейното освобождаване.
— Да, Алесандро Бентиволио — кимна Бандело. — Баща ви винаги е бил истински благородник, а подобна щедрост е типична за него.
Сестра Бианка го дари със странната си полуусмивка и бързо прошепна:
— А също така и дипломат. Наясно е, че в случая аз трябва да съм тази, която действа от негово име. Ако го направи лично, жестът му няма да се възприеме добре. Графинята нанесе голяма обида на народа, а баща ми не може да си го позволи. Както и да нанесе обида на херцога. Между другото, той тук ли е?
— Не — поклати глава Бандело. — Франческо Сфорца не би рискувал да се покаже пред народа, особено след всичките си военни кампании. Иначе можете да бъдете сигурна, че наблюдава всичко от някое безопасно място на крепостта си. Ето там, от Рокета. Дотам може да се стигне единствено чрез подвижния мост, който, както виждате, в момента е вдигнат. Да се надяваме обаче, че името на рова, над който минава, не е пророческо.
— Името ли? — обади се Бернардино.
— Фосато Морто — Ровът на смъртта — поясни Бандело и се усмихна зловещо, след което пое тежката кожена торба от ръцете на абатесата. — Така. Да видим сега какво може да се направи с тази торба. Вие чакайте тук. Ще се върна скоро.
И двамата проследиха как синята фигура се изкачва по стълбите на крепостта и изчезва в голямата кръгла кула. Под стената Гирланда тълпата започна да става неспокойна в очакване на обещаното кръвопролитие — псалми се надпреварваха за внимание с мръсни кръчмарски песни, кикот се бореше с дюдюкания и викове. Бианка затвори очи, за да не вижда сцената, и устните й се задвижиха в молитва. Бернардино обаче се чувстваше достатъчно неспокоен, за да я прекъсне.
— Не може ли да се опита с бягство? — прошепна в ухото й.
Без да отваря очи, абатесата отговори:
— Вече е опитвано. В този замък има достатъчно проходи, които могат да те отведат на свобода — единият води направо към ловния резерват „Барко“, а оттам и към гората, а другият — към манастира на Санта Мария Грация.
— Имате предвид „Санта Мария деле Грацие“ ли?
— Знаете ли го? — отвори очи абатесата.
— Разбира се — отговори Бернардино. — Там е най-великият шедьовър на моя учител — „Ченаколо“.
— Да, „Тайната вечеря“ — кимна монахинята. — Но никога не съм я виждала. Но пък знам, че има таен подземен проход, който свързва тази крепост с манастира. Построен е от самия Лудовико ил Моро, за да може да ходи всяка вечер при тялото на мъртвата си съпруга, положено там. Говори се, че нощем в прохода все още се носят риданията на херцога — тук абатесата се прекръсти. — Преди седем нощи графинята се опита да избяга в манастира именно по този път, но беше предадена. Затова онази торба сега е единствената ни надежда.