— Да, разбирам — каза Тесме. — Е, поздрави всички. Трябва да тръгвам. Приятно прекарване в Тил-омон.
— Тесме, моля те…
— Какво?
— Толкова си груба, далечна… толкова студена — каза Мирифейн тъжно. — Не сме се виждали от месеци, а ти едва изтърпяваш въпросите ми! Гледаш ме толкова ядосано! Защо, Тесме? Причинила ли съм ти някога болка? Винаги съм те обичала! Всички ние! Не мога да те разбера, Тесме!
Тесме знаеше, че е безполезно да се опитва още веднъж да обяснява постъпката си. Никой нямаше да я разбере, най-малко тези, които твърдяха, че я обичат. Мъчейки се гласът и да звучи мило, тя каза:
— Наречи го прекален младежки бунт, Мири. Наистина всички вие бяхте много добри с мен, но нищо не ставаше както трябва, така че реших да се махна. — Тя докосна леко ръката на сестра си. — Може би ще се върна някой ден.
— Надявам се.
— Но не очаквай това да стане скоро. Поздрави всички — каза Тесме и излезе.
Тя тръгна забързано през града, страхувайки се да не срещне майка си, някой от приятелите си и най-вече някой от бившите си любовници. Докато набавяше нещата, които търсеше, тя неведнъж се огледа крадешком, като престъпник, няколко пъти сви рязко в малките улички, за да избегне някои неприятни срещи. Тази със сестра и беше достатъчно смущаваща. Не си бе дала сметка, докато Мирифейн не и го каза, че е имала ядосан вид. Но Мири беше права. Да, Тесме все още чувстваше тъпото пулсиране на гнева в слепоочията си. Тези хора, тези ужасни дребни хора с техните дребни страхове и дребни амбиции, с дребните им предразсъдъци, които се въртяха в дребната спирала на дните си… Те просто я вбесяваха! Бяла плъзнали навсякъде из Маджипур като напаст, гризеха девствените гори, кокореха се към безкрайния океан, създаваха грозните си кални градове насред изумителната красота и никога не си задаваха въпроса какъв е смисълът от това… Ето кое бе най-лошото — спокойната им, безкритична природа. Никога ли не бяха поглеждали към звездите, за да се запитат до къде ще доведе този прилив на хора от старата Земя, пресъздали техния свят на хиляда завладени планети? Даваха ли си сметка какво правят? Това би могло да е и старата Земя, доколкото имаше значение, освен че беше вече уморен, оплячкосан и забравен свят, който въпреки и от векове заселен с хора, все още бе привлекателен… Но Земята някога без съмнение също е била толкова красива, колкото Маджипур сега… Но сигурно след пет хиляди години и тази планета ще се превърне в същото — с ужасни градове, простиращи се на стотици мили накъдето и да погледнеш, със замърсени реки, транспорт, унищожени животни, а горките измамени преобразяващи се, захвърлени някъде в резервати, всичките стари грешки повторени в един девствен свят… Тесме се изпълни с такова силно възмущение, че сама се изненада. Не си бе давала сметка, че конфликтът и със света има такива космически мащаби. Беше мислила, че всичко е въпрос на нещастни любовни приключения, оголени нерви и неясни лични цели, а не това кипящо недоволство от целия човешки род, което така неочаквано я бе обзело. Но гневът и не преминаваше. Искаше и се да улови Нарабал и да го хвърли в океана. Не можеше да го направи, не беше в състояние да промени каквото и да било. Не можеше да задържи дори и за миг това, което тук наричаха „развитие на цивилизацията“. Единственото, което можеше, беше да избяга отново в своята джунгла, при оплетените растения и влажния мъглив въздух, при плашливите същества от блатата, при колибата си, при куция гхайрог, който сам бе част от пороя, заливащ планетата. Въпреки това тя щеше да се грижи за него, дори да го боготвори, защото другите от нейния вид не го харесваха и даже го мразеха, така че тя можеше да го използва, за да се разграничи от тях и освен това, защото той имаше нужда от нея точно сега, а никой никога не бе имал нужда от нея…
Главата я болеше, а мускулите на лицето и се бяха втвърдили. Даде си сметка, че върви с присвити рамене, сякаш да ги отпусне би означавало да отстъпи пред начина на живот, който бе отхвърлила. И още веднъж тя напусна Нарабал, колкото се може по-бързо. Но едва след два часа, когато покрайнините на града останаха далеч назад, тя почувства, че напрежението у нея намалява. Спря при едно малко езеро, съблече се и се потопи в хладната вода, за да измие от себе си и последния остатък от града. След това метна на рамо дрехите, с които ходеше в Нарабал и тръгна през джунглата към колибата си гола.
4.
Висмаан лежеше на леглото и и се стори, че изобщо не е помръднал, докато я е нямало.