— Ние не сме влечуги! Ние сме топлокръвни, а малките ни…
— Тогава приличате на влечуги.
— Външно да. Но иначе сме почти толкова бозайници, колкото и вие.
— Почти?
— Да. Разликата е, че снасяме яйца. Но има и други такива бозайници. Много грешиш, ако мислиш, че…
— Няма никакво значение. Все едно, хората ви възприемат като влечуги, а те не обичат влечугите. Винаги между тях и гхайрогите ще съществува неприязън заради това. Така е било още на праисторическата земя. Освен това… — Тя замълча точно преди да каже за миризмата на гхайрогите. — Освен това — добави тя неловко — изглеждаш страшен.
— Повече от един огромен и космат скандар? Повече от един двуглав су-сухерис? — Висмаан се обърна към нея и вторачи неподвижните си изцъклени очи към нея. — Струва ми се, искаш да кажеш, че ти самата не се чувстваш добре в присъствието на гхайрог, Тесме.
— Не.
— Никога не съм забелязвал предразсъдъците, за които говориш. Сега чувам за тях за първи път. Безпокоя ли те, Тесме? Да си вървя ли?
— Не. Изобщо не ме разбираш. Искам да останеш тук. Искам да ти помогна. Изобщо не се страхувам от теб, не изпитвам неприязън, нищо отблъскващо… Просто се опитвах да ти кажа… Опитвах се да ти обясня какви са хората в Нарабал, какви са чувствата им, или поне какви ми се струва, че са и… — Тя отпи продължително от виното си. — Не знам защо заговорихме за това. Съжалявам. Хайде да говорим за нещо друго.
— Разбира се.
Но тя подозираше, че го е наранила или най-малкото го е накарала да се чувства неудобно. С хладния си чужд вид, той имаше силно развита интуиция и може би беше прав, че са проличали собствените и предрзсъдъци, собственото и смущение. Беше провалила всичките си взаимоотношения с хората, чувстваше съвсем ясно, че не е способна да се разбира с някого, бил той човек или не, и беше показала на Висмаан по хиляди косвени начини, че гостоприемството и е умишлено, изкуствено и неохотно, имащо за цел единствено да прикрие смущението и, че е при нея. Наистина ли беше така? Изглежда колкото по-голяма ставаше, толкова по-малко разбираше собствените си мотиви за действие. Но каквато и да беше истината, тя не желаеше гостът и да смята, че е натрапник. Реши в близките дни да намери начин да му покаже, че грижите и за него в основата си са искрени.
Тази нощ тя спа по-добре, отколкото предишната, макар и още да не бе свикнала да лежи на пода върху купчина листа и в колибата и да има още някой. Събуждаше се час по час, поглеждаше гхайрога и всеки път го виждаше зает с кубчетата за забавление. Той не я забелязваше. Тя се помъчи да си представи какво ли означава да спиш три месеца от годината, а през останалото време непрекъснато да си буден. Това и се стори най-чуждото у него. Да лежи така часове наред, без да е в състояние да спи, без да може да стане, без да може да се освободи от неудобството на счупения си крак… за нея едва ли можеше да съществува по-лошо мъчение. И въпреки всичко настроението му никога не се променяше — беше спокоен, невъзмутим, безразличен. Всички ли гхайроги бяха такива? Никога ли не се напиваха, никога ли не излизаха от кожата си, не се ли биеха по улиците, не оплакваха ли съдбата си, не се ли караха с жените си? Ако Висмаан беше типичният случай, значи те нямаха човешки слабости. Но пък не бяха и хора.
5.
На сутринта тя изми гхайрога с гъба, докато люспите му заблестяха и смени постелята на леглото му. След това му даде да яде и продължи дневните си занимания както обикновено, но изпита чувство за вина, задето го е оставила сам в колибата без да може да помръдне и се зачуди дали не трябваше да остане при него, за да му разказва нещо или да си приказват и да прогонят скуката. Но тя реши, че ако непрекъснато стои до него, много скоро няма да има какво повече да си кажат и ще започнат да се дразнят от присъствието си. Освен това имаше достатъчно кубчета, за да се забавлява и сам. Може би предпочиташе да е сам през повечето време. Във всеки случай, тя имаше нужда да е сама, а сега — след като делеше колибата си с него — повече от всякога. Тази сутрин тя направи дълъг преход и събра най-различни плодове и корени за вечеря. По обяд заваля и тя клекна под едно дърво врама, чиито широки листа я прикриха добре. Разфокусира погледа си и опразни ума си от всичко — угризения, съмнения, мисли за гхайрога, за семейството и, за бившите си любовници, за нещастието си, за самотата си. Спокойствието, което я обзе, продължи почти целия следобед.
Постепенно свикна с присъствието на Висмаан. Той продължаваше да е все така непретенциозен и да не създава проблеми, доволен, че разполага с кубчетата, и изпълнен с търпение. Рядко и задаваше въпроси или започваше разговор, но беше достатъчно любезен, когато тя му заговореше и и разказа за своя свят — беден и чудовищно пренаселен, според думите му, — за живота си там, за мечтата си да се засели на Маджипур, за радостта си, когато за първи път видял красотата на новата планета. Тесме се помъчи да си представи как изразява вълнението си. Може би змиеподобната му коса започваше да подскача или да се навива бавно на спирала. Или изразяваше чувствата си като променя телесната си миризма?