На четвъртия ден той стана от леглото за първи път. С нейна помощ се надигна, опря се на патерицата и на здравия си крак и внимателно докосна пода с другия. Тесме почувства как миризмата му изведнъж стана остра — нещо като обонятелна гримаса — и реши, че предположението и е вярно и че гхайрогите наистина изразяват чувствата си по този начин.
— Как е крака ти? — попита Тесме. — Боли ли?
— Няма да издържи теглото ми, но заздравява добре. След още няколко дни ще мога да ставам. Помогни ми да походя малко. Тялото ми е като ръждясало от обездвижването.
Той се облегна на нея и двамата излязоха навън, до езерото и обратно — бавно, с мъчително куцане. Малката разходка изглежда го освежи. За нейна изненада, тя си даде сметка, че този първи признак на оздравяване я натъжава, защото това означаваше, че скоро Висмаан ще е в състояние да си отиде. След седмица? Две? Не искаше той да си отиде. Това усещане беше толкова странно, че я изуми. Тя копнееше за стария си усамотен живот, за привилегията да спи в собственото си легло, за горските си удоволствия, на които да се отдава, без да мисли дали гостенинът и не скучае и всичко останало… В някои отношения и се струваше, че присъствието на гхайрога много я дразни. И въпреки това… и въпреки това, тя изпитваше смущение и разочарование при мисълта, че той скоро ще си отиде. „Колко странно — мислеше тя. — Колко особено, колко типично за Тесме!“
Започна да го извежда навън по няколко пъти на ден. Той все още не можеше да използва счупения си крак, но и без него се справяше доста умело и твърдеше, че отока спада и че костта зараства добре. Започна да говори за фермата, която имаше намерение да създаде, за начините, по които да разчисти джунглата.
Един следобед, на връщане към колибата, след като бе събрала калимботи на поляната, където за първи път бе видяла гхайрога, Тесме се отби, за да провери капаните си. Повечето бяха празни, но тук-там имаше и обичайните малки животни. Тогава оттатък езерото чу силно шумолене в храсталаците и когато приближи капана, видя, че в него се е уловил билантун. Това беше най-едрото животно, което някога се бе улавяло. Билантуни имаше в цялата западна част на Зимроел — те бяха елегантни, дребни, бързи същества с остри копита, не особено здрави крака и малки, вирнати нагоре пухести опашки. Но разновидността, живееща около Нарабал, беше два пъти по-голяма от северната. Животното достигаше до кръста на човек, и беше много ценено заради ароматното, крехко месо. Първият импулс на Тесме бе да пусне красивото същество да избяга — изглеждаше твърде красиво, за да бъде убито, а и доста голямо. Беше свикнала да убива животни, които можеше да държи в едната си ръка, а това беше нещо съвсем различно — голямо, благородно същество с интелигентен вид, което със сигурност ценеше живота си, имаше своите нужди и копнежи, а може би някъде наблизо го очакваше и женската. Тесме си каза, че се държи глупаво. Малките животни, които убиваше сигурно искаха да живеят не по-малко от този билантун, а тя ги убиваше без никакво колебание. Знаеше, че е глупаво да има скрупули за животните, още повече в цивилизованите си дни тя с радост ядеше месото им, стига да ги е убил някой друг. Овдовелите им самки тогава не я бяха притеснявали ни най-малко.
Когато се приближи, тя забеляза, че в паниката си билантунът е счупил единия от деликатните си крака. Мина и през ум да го превърже и да задържи съществото като домашно животно, но това бе още по-абсурдна мисъл. Не можеше да се грижи за всички осакатени, които се появят в джунглата. Освен това билантунът не би застанал спокойно, за да може да превърже крака му, а дори и да успееше да му помогне, сигурно би избягал още при първата възможност. Тя пое дълбоко дъх, мина зад животното, улови меката му муцуна и счупи дългата, грациозна шия.
Клането беше по-кървава и трудна работа, отколкото беше очаквала. Стори и се че се бори часове с ножа в ръка, докато Висмаан не извика от колибата, за да я попита какво прави.
— Приготвям вечерята. Изненада. Печен билантун!