— Кога ще ме заведеш в Нарабал? — попита Висмаан една дъждовна вечер.
— Защо не утре?
Тази нощ тя усещаше необикновена възбуда и се притискаше към него по-настойчиво от всякога.
Тръгнаха призори в лек дъждец, който скоро престана и отстъпи мястото си на яркото слънце. Тесме вървеше бавно, но скоро стана ясно, че гхайрогът е напълно оздравял и не след дълго закрачи бързо. Висмаан я следваше без усилие. Тя се разприказва — казваше му имената на всички животни и растения, покрай които минаха, разказа му части от историята на Нарабал, за братята и сестрите си, за хората, които познаваше. Изпитваше невероятно желание час по-скоро те да я видят с него — гледай, това е моят любовник чуждоземец, това е гхайрогът, с когото спя — а когато стигнаха до покрайнините на града, тя започна да се оглежда наоколо нетърпеливо, с надеждата да срещнат някой познат. Но из плантациите не се виждаше почти никой, а тези, които бяха там, тя не познаваше.
— Виждаш ли как ни гледат? — прошепна тя на Висмаан, когато навлязоха в районите с повече хора. — Боят се от теб. Мислят си, че си авангард на някакво чуждоземско нашествие. Чудят се какво ли правя с теб и защо съм толкова любезна с теб.
— Не виждам нищо такова — отвърна Висмаан. — Наистина проявяват любопитство към мен, но не долавям никакъв страх или враждебност. Може би защото не съм добре запознат с израженията на човешкото лице? Струваше ми се, че съм се научил да ги различавам доста добре.
— Почакай и ще видиш — каза му Тесме. Все пак трябваше да признае пред себе си, че малко преувеличава, а може би и не чак толкова малко. Бяха стигнали почти до центъра на Нарабал и наистина някои хора поглеждаха Висмаан с любопитство и интерес, но бързо отместваха поглед встрани, други просто се усмихваха и кимваха, сякаш това чуждоземно същество, разхождащо се по улиците, беше най-нормалното нещо под слънцето. Тесме не можа да открие никаква истинска враждебност. Това я ядоса. Тези добродушни, мили хора, тези благи, добронамерени същества изобщо не реагираха както тя бе очаквала. Дори когато най-накрая срещна познати хора — Кханидор, най-добрият приятел на най-големия и брат, Хенимонт Синдор, който държеше малката страноприемница край пристанището, жената от цветарския магазин — те не проявиха нищо по-различно от обикновената сърдечност, щом им каза:
— Това е Висмаан. Напоследък живеем заедно.
Кханидор се усмихна сякаш винаги бе смятал Тесме за момиче, което не би се поколебало да заживее с чуждоземец, и заговори за новите градове за гхайроги и хджорти, които щеше да строи съпругът на Мирифейн. Съдържателят на страноприемницата протегна сърдечно ръка, за да се здрависа с Висмаан и го покани на чаша вино за сметка на заведението, а цветарката не спря да повтаря:
— Колко интересно, колко интересно! Надявам се, че ще харесате нашия малък град!
Във веселостта им Тесме почувства покровителствено отношение към нея. Струваше и се, че излизат от нормалните си рамки на поведение само и само, за да не и позволят да ги скандализира — сякаш вече бяха приели цялата необузданост на Тесме и сега можеха да приемат всичко, абсолютно всичко, без да се интересуват, без да се изненадват, без да коментират. Може би не бяха разбрали същността на връзката и с гхайрога и си мислеха, че само живеят на едно и също място. Дали нямаше да реагират по различен начин, ако направо им беше казала, че с гхайрога са любовници, че тялото му е било в нейното, че е направила нещо, което е немислимо да направят човек и чуждоземец? Вероятно не. Дори ако с гхайрога легнеха на площад „Понтифекс“ и започнеха да правят любов, това нямаше да възбуди духовете в този град, мислеше тя, изпълнена с презрение.
Харесваше ли Висмаан малкото им градче? Както винаги беше трудно да се доловят чувствата му. Докато вървяха по улиците покрай хаотично застроените площади, покрай мръсните витрини на магазините и малките, паянтови къщички с обрасли и неподдържани градини, Висмаан не каза почти нищо. В мълчанието му тя долови разочарование и неодобрение и на пук на цялата си омраза към Нарабал и се прииска да защити града. В края на краищата това беше съвсем нов град, изолиран в затънтен край на второкласен континент и в него бяха живели само няколко поколения.