Нощта и се стори дълга и пуста. Лежеше сгушена в постланото с пух от заня легло, което до вчера споделяха, слушаше как дъждовните капки чукат по широките сини листа на покрива и за първи път откакто бе дошла в джунглата изпита болката на самотата. До този момент не си беше давала сметка колко ценна е за нея странната пародия на домашно огнище, която бяха създали с гхайрога… Но сега с това беше свършено, тя отново беше сама, някак си по-сама, отколкото преди и още по-откъсната от стария си живот в Нарабал… Той беше някъде там, буден в тъмнината, незащитен от дъжда. „Влюбена съм в чуждоземец — каза си тя учудена. — Влюбена съм в това люспесто нещо, което не шепне нежни слова, почти не задава въпроси и е в състояние да си тръгне дори без да се сбогува.“ Лежа будна с часове и понякога плачеше. Тялото и беше напрегнато и уморено от дългия преход и неприятния ден. Тя присви колене до гърдите си и остана така дълго. След това мушна ръка между краката си и започна да се гали сама — после дойде мигът на облекчение, Тесме простена тихо и се унесе в сън.
7.
На сутринта тя се изкъпа в езерото, провери капаните, направи си закуска и тръгна по познатите пътеки недалеч от колибата и. Нямаше и следа от гхайрога. По пладне настроението и се подобри, а следобедът се чувстваше почти весела. Едва когато се свечери и дойде време да вечеря сама, тя отново почувства, че я обзема тъга. Но я изтърпя. Поигра си малко с кубовете, които беше донесла за него и най-накрая заспа. Следващият ден беше по-спокоен и по-следващият, и по-следващият.
Постепенно животът и се нормализира. Не виждаше гхайрога и постепенно започна да го забравя. С времето тя отново откри радостта от самотата, поне така и се струваше, но имаше моменти, когато с болка си го спомняше — когато в гъсталака зърнеше билантун или минеше покрай сайджаниловото дърво със счупения клон, или пък когато зърнеше намръщения громуарк на брега на езерото… Тогава разбираше, че все още и липсва. Скиташе из джунглата във все по-широки и по-широки окръжности, без да си дава сметка защо, докато най-накрая не се видя принудена да признае пред себе си, че търси него.
Намери го след три месеца, може би повече. Видя следи от разумна дейност — просека през няколко хълма, пътеки, които се разклоняваха радиално от нея. След известно време отиде там — през една широка река, която дотогава не беше виждала — и стигна до просеката, в чийто край се виждаше нова ферма. Тесме се прикри в шубраците и заобиколи. Тогава видя гхайрога — беше Висмаан, не се съмняваше в това, — който обработваше богатата черна почва. Обзе я страх, почувства се слаба и се разтрепери. Можеше ли да е някой друг гхайрог? Не, не, не! Беше сигурна, че е той, дори и се стори, че леко накуцва. Тя се прикри още по-добре, защото се боеше да не я види. Какво би могла да му каже? Как би могла да му обясни защо е дошла толкова далеч, след като така студено го бе прогонила от живота си? Тя приклекна още повече и беше готова да си тръгне, но тогава намери нужния кураж и го повика по име.
Висмаан се изправи и се огледа.
— Висмаан! Аз съм, Тесме! Ето ме тук!
Бузите и пламнаха, сърцето и биеше до пръсване. В един ужасен миг беше убедена, че това е друг гхайрог и извиненията, че е сгрешила вече бяха на устните и, но той тръгна към нея и тя разбра, че няма грешка.
— Видях просеката и си помислих, че може да е твоята ферма — каза тя и излезе иззад преплетените храсти. — Как живееш, Висмаан?
— Много добре. А ти?
Тесме сви рамене.
— Справям се някак. Направил си чудеса тук. Изминаха само няколко месеца, а виж колко много си постигнал.
— Да — отвърна той. — Работихме усилено.
— Вие?
— Сега имам партньорка. Ела, ще те запозная с нея и ще ти покажа фермата.
Спокойните му думи я попариха. Може би именно този ефект търсеше той — вместо да и покаже негодуванието и огорчението си от начина, по който го прогони, той си отмъщаваше по много по-жесток начин — като и показваше абсолютното си безразличие. Но и се струваше, че е по-вероятно изобщо да не е огорчен и да не изпитва нужда да си отмъщава. Вероятно изобщо не мислеше като нея за случилото се помежду им. „Не забравяй, че той е чуждоземец“ — каза си тя.
Последва го нагоре по лекия наклон, прескочиха канавката за отводняване и заобиколиха една малка нива с нови насаждения. На върха на възвишението, полускрита сред избуяла зеленчукова градина, се намираше постройка от сайджанилови трупи, не много различна от нейната собствена, но много по-голяма и някак си по-ъгловата. Оттам се виждаше цялата ферма, простираща се върху три от страните на малкия хълм. Тесме беше изумена от нещата, които бе успял да направи — струваше и се невъзможно да се прочистят всичките тези дървета, да се построи къща, да се подготви почвата за засаждане и дори да се засади само за няколко месеца. Спомни си, че гхайрогите не спят, но нима нямаха нужда от почивка?