— Прощавам ти — смотолеви тя. — Сега ще си вървиш ли?
— Погледни ме, Тесме.
— Предпочитам да не го правя.
— Моля те. — Той я дръпна за рамото.
Тя се обърна към него намръщена.
— Очите ти са подути — каза Висмаан.
— Сигурно съм яла нещо, което не е трябвало.
— Все още си ядосана. Защо? Помолих те да разбереш, че постъпката ми не означава неблагодарност и неуважение. Гхайрогите не изразяват благодарността си по същия начин както хората. Позволи ми да го направя сега. Ти спаси живота ми, беше много мила с мен. Винаги ще си спомням какво направи за мен, когато бях в беда. Допуснах голяма грешка, че не ти казах това по-рано.
— Аз допуснах голяма грешка, че те изгоних така — прекъсна го тя тихо. — Не искай от мен да ти обясня защо го направих. Не е никак просто. Ще ти простя, че не ми благодари, ако ти ми простиш, че те прогоних по този начин.
— Няма за какво да ти прощавам. Кракът ми беше оздравял, беше станало време да си вървя, както каза и ти. Продължих по пътя си и намерих мястото, подходящо за ферма.
— Значи всичко беше толкова просто, така ли?
— Да, разбира се.
Тя се изправи и застана с лице към него.
— Висмаан, защо прави любов с мен?
— Защото реших, че го желаеш.
— И това е всичко?
— Изглеждаше тъжна и не искаше да спиш сама. Надявах се, че ще ти донесе някакво облекчение. Опитвах се да постъпя приятелски, със съчувствие.
— О! Разбирам.
— Вярвам, че ти доставих удоволствие?
— Да, да. Достави ми удоволствие, наистина. Но не си ме желаел, нали?
Езикът му се показа и се скри бързо. Тя си помисли, че това е еквивалентът на озадачено изражение на лицето.
— Не — отговори той. — Ти си човек. Как бих могъл да желая човешка жена? Тесме, ти си толкова различна от мен… На Маджипур тези като мен са наричани чужденци, но за мен ти си чужденка, нима не е така?
— Да, предполагам, че е така.
— Но бях много привързан към теб. Желаех ти щастие. В този смисъл те желаех, разбираш ли ме? И винаги ще съм твой приятел. Надявам се, че ще идваш да ни виждаш и да споделяш изобилието на фермата ни. Ще го направиш ли, Тесме?
— Да, да. Разбира се…
— Добре. Сега трябва да вървя, но най-напред…
Той я притегли към себе си и с мрачна тържественост я обви със силните си ръце. Още веднъж тя почувства твърдостта на кожата му, още веднъж малкият ален език докосна клепачите и. Задържа я в прегръдките си дълго.
Когато отново я пусна, той каза:
— Тесме, наистина съм много привързан към теб. Никога няма да те забравя.
— И аз.
Тя застана на прага и го проследи с поглед, докато се скри в джунглата от другата страна на езерото. Обзе я някакво чувство на топлота, отпуснатост и спокойствие. Съмняваше се, че някога отново ще види Висмаан, Турноми и тяхното люпило малки гущерчета. Но всичко беше наред, Висмаан щеше да я разбере. Тесме започна да събира вещите си и да ги слага в раницата. Все още беше предиобед и имаше достатъчно време, за да стигне до Нарабал.
Стигна до града точно след следобедните дъждове. Откакто го бе напуснала беше минала малко повече от година, а от последното и посещение — много месеци. Сега се изненада от промените, които завари. Градът сякаш кипеше, навсякъде никнеха нови постройки, пристанището беше пълно с кораби, движението по улиците не секваше нито за миг. Нарабал имаше вид на завладян от чуждоземци — стотици гхайроги и всякакви други — онези с брадавиците, които били хджорти, и огромните скандари с двойни рамене — цял цирк от странни същества, занимаващи се с работата си, но присъствието им ни най-малко не смущаваше хората. Тесме стигна до къщата на майка си с известни трудности. Две от сестрите и бяха там, също и брат и Далкхан. Те я изгледаха с изумление и може би страх.
— Върнах се — каза им тя. — Зная, че приличам да диво животно, но просто трябва да си подстрижа косата, да облека нова рокля и отново ще заприличам на човешко същество.
Няколко седмици по-късно тя отиде да живее при Рускелорн Юлван и в края на годината се ожениха. Известно време си мислеше да му признае, че се е любила с гхайрога, но се боеше да го направи и и се струваше, че този епизод е без значение. Направи го десет или дванадесет години по-късно, една вечер след като ядоха печен билантун в един от новите ресторанти в квартала на гхайрогите, когато беше изпила твърде много от силното златисто вино на севера и асоциацията бе твърде силна, за да може да се сдържи. Когато свърши разказа си, тя попита: