— Подозираше ли за това?
Той отговори:
— Разбрах го веднага, още щом те видях с него на улицата. Но какво значение би могло да има?
ДВЕ
ВРЕМЕ ЗА ОГЪН
Седмици наред след това изумително преживяване Хисун не смее да се завърне в Регистъра на душите. Било е твърде силно, твърде осезателно. Той има нужда от време, за да го асимилира. Бе преживял цели месеци от живота на тази жена само за час и половина и впечатлението изгаря душата му. Странни нови образи преминават като буреносни облаци през съзнанието му.
Най-напред джунглата — Хисун не познава нищо друго, освен внимателно контролирания климат в подземния Лабиринт, ако се изключи пътешествието му до замъка Връхни, чийто климат в известен смисъл е също така внимателно регулиран. Беше впечатлен от влагата, от гъстите листа, от дъждовете, птичите песни и жуженето на насекомите, усещането за мокра почва под боси крака. Но това е само част от възприятията му. Да си жена… колко изумително! После — да имаш за любовник чуждоземец! Хисун нямаше думи за това, то беше просто едно събитие, станало част от него самия, неразбираемо, объркващо. И когато най-накрая успява да смели всичко, има още храна за размишления — усещането за Маджипур като развиващ се свят, непокритите улици на Нарабал, дървените къщи, нищо общо със спретнатата и напълно опитомена планета, на която живее той, а кипяща тайнствена земя с множество тъмни области. Хисун мисли за всичко това час по час, докато машинално подрежда безсмислените данъчни архиви и постепенно стига до извода, че тайното посещение в Регистъра на душите го е променило завинаги. Повече никога не може да бъде Хисун — освен това той щеше да бъде жената Тесме, живяла и умряла преди девет хиляди години на друг континент, на горещо и влажно място, което той никога нямаше да види.
След това, разбира се, го обзема желание да се потопи за втори път в чудесния Регистър. Този път е дежурен друг служител — намръщен дребен врун, чиято маска е накриво и Хисун трябва да размаха документите си пред лицето му много бързо, за да влезе. Но умът му е достоен съперник на всеки от тези лениви служители и съвсем скоро той е вътре и вече набира координати с умели пръсти. Нека да бъде времето на лорд Стиамот, решава той. Последните дни преди победата на хората преселници над метаморфите. Дай ми някой войник от армията на лорд Стиамот — казва той на скрития мозък на Регистъра. Може би щеше да зърне и самия лорд Стиамот!
Сухите възвишения горяха на изток от Милиморн и Хамифлю, но дори и тук, на цели петдесет мили източно от връх Зигнор, капитан Еремойл усещаше горещия полъх на вятъра и въгленовия аромат на въздуха. Над целия хоризонт се стелеше гъст облак дим. След час или два летците щяха да преместят линията на огъня от Хамифлю надолу до онзи малък град на дъното на долината, а на сутринта щяха да продължат нататък към Синталмонд. И тогава цялата провинция щеше да бъде в пламъци и горко на всички променящи се, които все още се навъртаха наоколо.
— Малко остана — каза Виган. — Войната почти свърши.
Еремойл вдигна глава от картата на северозападния ъгъл на континента и се вгледа в лейтенанта.
— Така ли смяташ? — попита го той с неувереност.
— Тридесет години! Струва ми се, че е достатъчно.
— Не са тридесет. Пет хиляди, шест хиляди… Още откакто са дошли първите заселници на тази планета, войната не е преставала, Виган.
— Но голяма част от това време не сме си давали сметка, че водим война.
— Така е — съгласи се Еремойл. — Не сме разбирали това. Но сега разбираме, нали?
Той насочи вниманието си към картата, наведен ниско, с присвити очи. Тежкият дим във въздуха насълзяваше очите му, замъгляваше погледа му, а на картата имаше много дребни детайли. Той бавно придвижи показалеца си надолу по контурите на възвишенията под Хамифлю като сравняваше селцата с данните от доклада си. Надяваше се всяко от тези селца по продължението на огнената дъга да е било посетено от офицерите му и предупредено за огъня. Положението му щеше да стане много тежко, ако картографите са забравили да отбележат някое от тях, защото лорд Стиамот бе дал изрична заповед, че в тази върховна операция не трябва да бъде жертван нито един човешки живот — заселниците трябваше да бъдат предупредени и евакуирани. Същото предупреждение бяха получили и метаморфите. Човек не може просто да изпече враговете си живи, бе казал няколко пъти лорд Стиамот. Целта беше само да бъдат подчинени и огънят изглеждаше най-доброто средство тя да бъде постигната. Да се овладее огъня след това може би щеше да е много трудно, мислеше Еремойл, но в момента проблемът беше друг.