— Ще убие? — повтори Еремойл сякаш думата не означаваше нищо за него. — Да убие? Кой говори за убиване на други човешки същества? Този човек трябва да е побъркан. Изпратете петдесет души и го накарайте да отиде в някоя от защитените зони.
— Обясних ви, че е готов да се съпротивлява, сър. Бяха разменени изстрели. Капитан Ванайл смята, че не може да бъде евакуиран без загуба на човешки живот. Затова ви моли да отидете лично и да преговаряте с този човек, сър.
— Да отида…
— Това може да се окаже най-простия начин — намеси се Ваган тихо. — Тези едри земевладелци могат да създадат доста проблеми.
— Нека отиде Ванайл — каза Еремойл.
— Капитан Ванайл вече направи опит да разговаря с този човек, сър — каза куриерът. — Безуспешно. Катикаун желае да получи аудиенция при лорд Стиамот. Очевидно това е невъзможно, но ако отидете вие…
Еремойл се замисли. Беше абсурдно командващият операцията в района да се занимава с подобно нещо. Ванайл лично отговаряше за евакуирането на хората от територията преди да бъде опожарена утре, а Еремойл беше длъжен да остане в командния пункт и да ръководи действията. От друга страна, за евакуацията отговаряше в края на краищата той — Ванайл явно не бе успял да се справи със задължението си. Изпращането на въоръжен отряд сигурно би довело до смъртта на този Катикаун, а сигурно и на немалко войници, което едва ли би било добър резултат. Защо да не отиде? Еремойл кимна замислено. Проклет да е протоколът, нямаше намерение да се церемони. За днес следобед не беше останало нищо съществено, а Ваган можеше да се справи, ако изникне някоя дреболия. Ако успееше да спаси един човешки живот, един живот на упорит старец, като се разходи из възвишенията…
— Пригответе флотера ми! — каза Еремойл на Ваган.
— Сър?
— Веднага, преди да съм променил решението си. Ще отида да се срещна с него.
— Но Ванайл вече…
— Престани да създаваш проблеми, Ваган. Няма да ме има съвсем малко време. Ти ще поемеш командването, но не смятам, че ще имаш много работа. Ще се справиш ли?
— Да, сър — отговори Ваган мрачно.
Пътуването беше по-дълго, отколкото очакваше Еремойл — близо два часа надолу по разнебитения път до базата при връх Зигнор, след това по неравното наклонено плато, до възвишенията, които обграждаха крайбрежната равнина. Тук въздухът беше по-горещ и понеже нямаше толкова дим, трептящата мараня пораждаше миражи — пейзажът сякаш се разтапяше и плуваше. По пътя нямаше никакво движение, но многократно се наложи да спират, заради панически бягащи от огъня животни — странни екземпляри, чиито имена не знаеше. Когато Еремойл стигна до поселищата в подножието на възвишенията, сенките бяха започнали да се удължават. Присъствието на огъня тук беше осезателно, подобно на второ слънце — Еремойл чувстваше горещината по лицето си, кожата и дрехите му бяха покрити с фин прах.
Селата, които бе гледал на картата сега станаха смущаващо реални — Бйелк, Домгрейв, Бизферн. Всички си приличаха като две капки вода — струпване на магазини и обществени постройки в центъра, след това обръч жилищни сгради, по-нататък ферми, простиращи се надалеч и всяко селце беше скътано в своята долина край рекичка, спускаща се от възвишенията и губеща се в равнината. Сега всички те бяха празни или почти празни. Бяха изостанали само няколко войници, всички други вече пътуваха по шосето, водещо към брега.
Еремойл предположи, че във всяка от тези къщи би могъл да намери книги, картини, сувенири от пътувания в чужбина, дори може би домашни животни, изоставени в мъката на хората. На сутринта всичко това щеше да се превърне в пепел. Но тази територия беше пълна с променящи се. Жителите и от столетия живееха под заплахата на един безмилостен и жесток враг, който се криеше в гората и излизаше с променен вид, маскиран като твой приятел, като любовницата ти, като сина ти, с намерение да убива. Тиха, потайна война между местното население и тези, дошли по-късно, война, станала неизбежна още от времето, когато ранните поселища се превърнаха в градове и фермите им изяждаха все повече и повече от родната земя на коренните жители. Някои болести се лекуват с обгаряне — в последната конвулсия на борбата между променящите се и хората това беше единственото средство и Бйелк, Домгрейв и Бизферн трябваше да бъдат изгорени, за да може да се сложи край на агонията. Въпреки това, мислеше Еремойл, не беше лесно да изоставиш дома си, нито пък беше лесно да унищожиш нечий дом, което правеше той вече от месеци, освен ако не го правиш от разстояние, на което огънят изглеждаше само стратегическа абстракция.