Отвъд Бизферн възвишенията се простираха далеч на запад и пътят следваше контура им. Имаше големи потоци — почти реки, и там, където не беше разчистена за земеделие, земята беше обрасла с гъсти гори. Но дори и тук липсата на дъжд беше направила от тези гори леснозапалим материал — навсякъде имаше сухи листа и клони, стари, прогнили дънери.
— Това е мястото, сър — каза куриерът.
Еремойл видя широк каменен каньон с тесен вход и река, течаща по продължението му. На фона на сгъстяващите се сенки той забеляза очертанията на внушителна постройка — голяма бяла къща с покрив от зелени плочи, зад която се виждаха огромни обработваеми площи. На входа на каньона имаше въоръжени стражи. Това място не беше обикновена ферма — то беше владение на човек, който считаше себе си за аристократ. Еремойл почувства, че го чакат неприятности.
Той слезе и тръгна към стражите, които го оглеждаха студено и държаха оръжията си готови. На този, който му се стори най-внушителен, той каза:
— Капитан Еремойл. Желая да говоря с Айбил Катикаун.
— Катикаун очаква лорд Стиамот — беше леденият отговор.
— Лорд Стиамот е зает с друго. Аз съм негов представител и командвам операциите в този район.
— Имаме заповед да допуснем само лорд Стиамот.
— Кажете на господаря си — отвърна Еремойл уморено, — че короналът изразява съжаленията си и му предлага да изложи проблемите си пред капитан Еремойл.
Стражът изглеждаше безразличен към казаното, но след миг се обърна и влезе в каньона. Еремойл го проследи с поглед, докато той крачеше без да бърза покрай реката и изчезна в храсталаците на площадката пред голямата къща. Мина доста време — вятърът се промени, донесе горещ полъх от огнената зона — тъмен въздух, който насълзяваше очите и изсушаваше гърлото. Еремойл си представи, как белите му дробове се покриват с пласт твърди прашинки. Но тук, от това закътано място, самият огън не се виждаше.
Най-после стражът се върна със същата бавна походка.
— Катикаун ще ви приеме — обяви той.
Еремойл кимна на куриера и на шофьора си, но стражът поклати глава.
— Само вие, капитане.
Шофьорът изглеждаше обезпокоен, но Еремойл му махна да остане на мястото си.
— Чакайте ме тук. Няма да се бавя — каза той.
После тръгна след стража по пътеката към голямата къща.
Очакваше, че Катикаун ще го посрещне с леден поглед като стражите, но изглежда беше подценил учтивостта, на която е способен един провинциален аристократ. Катикаун го чакаше с топла усмивка и напрегнат, питащ поглед, прегърна го, както му се стори искрено, и го въведе в къщата си. Тя беше пестеливо обзаведена, но изглеждаше елегантна със суровия си, оголен вид. По сводестите тавани имаше дебели греди от черно, намаслено дърво, по стените бяха окачени ловни трофеи, мебелите бяха масивни и без съмнение старинни. Цялата атмосфера беше архаична. Айбил Катикаун оставяше същото впечатление. Беше едър човек, много по-висок от Еремойл, с широки рамене, подчертани още повече от тежката кожена пелерина, която носеше. Челото му беше високо, косата му — посивяла, но гъста, очите му бяха тъмни, а устните — тънки.
След като няля две чаши с блестящо кехлибарено вино и отпиха първите глътки, Катикаун попита:
— Значи се налага да изгорите земята ми?
— Боя се, че трябва да изгорим цялата провинция.
— Това е глупав ход. Може би най-глупавия в историята на човешките войни. Знаете ли колко ценни са продуктите на тази област? Знаете ли колко много поколения са се трудили, докато изградят тези ферми?
— Районът от Милиморн до Синталмонд е последното гнездо на Алханроел, където метаморфите оказват съпротива. Последното на Алханроел. Короналът е решен най-накрая да сложи край на тази грозна война и единственият начин е да принудим променящите се да излязат от скривалищата си по тези възвишения.
— Има и други начини.
— Опитвали сме и друго, но без успех.
— Така ли? Опитвали ли сте да претърсите горите инч по инч? Довели ли сте всички войници на Маджипур, за да помогнат с прочистването? Разбира се, че не. Това би създало прекалено много проблеми. По-лесно е да се опожари цялата плодородна земя.
— В тази война сме похабили цяло поколение.
— И короналът е станал нетърпелив — каза Катикаун. — За моя сметка.
— Короналът е великолепен стратег. Той победи един опасен и неуловим враг, за първи път от много време насам направи от Маджипур безопасно за хората място… С изключение на тази област.
— Капитане, ние успявахме да се справим много добре въпреки метаморфите наоколо. Както виждате, досега не са ме убили. Изглежда те не са такава заплаха за мен, каквато е собственото ми правителство. Вашият коронал, капитане, е глупак.