Еремойл се овладя.
— Бъдещите поколения ще го славят като герой на героите.
— Много вероятно — отговори Катикаун. — Такива като него обикновено се превръщат в герои. Казвам ви, че не е необходимо да се опожарява цялата област само заради няколко хиляди коренни жители, които все още са на свобода. Казвам ви, че това е прибързано и недалновидно решение на един уморен и застаряващ генерал, който бърза да се прибере в замъка си.
— И така да е, то вече е взето и всичко от Милиморн до Хамифлю е в пламъци.
— Забелязах.
— Огънят напредва към село Катикаун. Може би призори ще достигне и до вашите владения. През деня ще подпалим района оттук на юг до Синталмонд.
— Да, наистина — каза Катикаун спокойно.
— Всичко наоколо ще се превърне в ад. Приканваме ви да изоставите всичко, докато все още имате време.
— Предпочитам да остана, капитане.
Еремойл въздъхна.
— Не можем да гарантираме за сигурността ви, ако го направите.
— Досега никой освен мен не е бил отговорен за сигурността ми.
— Искам да ви кажа, че ще умрете и то по ужасен начин. Не е възможно огънят да се разпространи така, че да не засегне владенията ви.
— Давам си сметка за това.
— Тогава искате от нас да извършим убийство.
— Не искам нищо такова. Вие и аз нямаме нищо общо, капитане. Вие водите своята война, аз поддържам дома си. Ако огънят, който изисква вашата война дойде до земята, която наричам своя, толкова по-зле за мен, но не може да става дума за убийство. Вие и аз, капитане, сме на съвършено различни пътища.
— Разсъжденията ви са странни. В резултат на огъня вие ще умрете. Животът ви ще тежи на нашата съвест.
— Оставам тук по своя воля, след като съм бил надлежно предупреден — каза Катикаун. — Животът ми ще тежи единствено на моята собствена съвест.
— А живота на хората ви? Те също ще умрат.
— Тези, които предпочетат да останат — да. Аз им казах какво ще стане. Трима от тях тръгнаха към крайбрежието. Другите остават. По своя воля, а не за да ми доставят удоволствие — тук е нашето място. Още вино, капитане?
Еремойл отказа, след това изведнъж промени решението си и протегна напред празната чаша. Докато наливаше, Катикаун попита:
— И няма никакъв начин да се срещна с лорд Стиамот?
— Никакъв.
— Разбрах, че короналът се намира в района.
— Да. На половин ден път оттук. Но той е неумолим за подобни молби.
— По природа, предполагам. — Катикаун се усмихна. — Мислите ли, че е полудял, капитане?
— Короналът? Не, ни най-малко.
— Но това опожаряване… Този отчаян, идиотски ход… Репарациите, които ще трябва да плаща после — милиони рояли — ще разорят хазната. Ще му струва колкото петдесет замъци като този, който е построил на върха. И за какво? След още една-две години щяхме да опитомим променящите се окончателно.
— Може би след пет, десет или двадесет — каза Еремойл. — Войната трябва да свърши сега, още тази година. Тази зловеща агония, този срам за всички, това напрежение, този кошмар…
— Значи смятате, че войната е била грешка, така ли?
Еремойл поклати глава.
— Фундаменталната грешка е направена много отдавна, когато предците ни са решили да се заселят на планета, на която вече има разумни същества. В наше време нямаме друга възможност, освен да смажем метаморфите или да напуснем окончателно планетата, а това е невъзможно.
— Да — отвърна Катикаун. — Как наистина бихме могли да напуснем домовете, които са били наши и на дедите ни толкова дълго време?
Еремойл се направи, че не забелязва иронията.
— Дойдохме на тази планета, населена преди това от същества, които не ни желаеха. В продължение на хиляди години сме се мъчили да живеем в мир с тях, докато се убедим, че съвместното съществуване е невъзможно. Сега трябва да наложим волята си със сила, което никак не е хубаво, но алтернативата е още по-ужасна.
— Какво смята да прави лорд Стиамот с метаморфите, които вече са в пленнически лагери? Да натори с тях опожарените области?
— Ще бъдат изпратени в Зимроел — отвърна Еремойл. — Ще разполагат с половин континент само за себе си. Това вече не е жестокост. Алханроел ще остане за нас и ще ни разделя океанът. Преселването вече е започнало, единствено този район не е омиротворен. Лорд Стиамот е поел върху себе си отговорността за този суров, но необходим акт и бъдещето ще го слави за това.
— Аз го славя и сега — каза Катикаун. — О, мъдри и справедливи владетелю! Ти, който в безграничната си мъдрост унищожаваш земята, за да не се безпокоиш от досадните туземци, които пъплят наоколо! За мен, Еремойл, щеше да е по-добре, ако този ваш владетел-герой имаше по-малко благороден дух… Или по-благороден дух… За мен той щеше да е много по-велик, ако беше избрал по-бавен начин да подчини последните метаморфи. Тридесет години война… Какво са още две или три?