— Методът вече е избран. Огънят приближава докато разговаряме.
— Нека да приближава. Аз ще бъда тук и ще защитавам дома си.
— Не сте виждали пламъците — каза Еремойл. — Защитата ви няма да устои и десет секунди. Огънят изяжда всичко по пътя си.
— Сигурно е така. Все едно смятам да рискувам.
— Моля ви…
— Вие молите? Да не сте просяк, капитане? Какво би станало, ако аз започна да моля? Моля ви, капитане, пощадете имението ми!
— Не е възможно. Наистина ви моля — оттеглете се, пощадете собствения си живот и живота на хората си.
— Какво ми препоръчвате да направя? Да запълзя по корем към крайбрежието и да заживея в някоя мизерна колиба в Алиазор или Байлемона? Да сервирам в някоя странноприемница или да мета улиците, може би да рина тор в някой обор? Това е моят дом. Предпочитам утре да умра тук за десет секунди, вместо да живея хиляда години като страхлив беглец. — Катикаун отиде до прозореца. — Става тъмно, капитане. Ще бъдете ли мой гост за вечеря?
— Съжалявам, но не мога да остана.
— Нима този разговор ви отегчава? Можем да говорим за други неща, аз също бих предпочел това.
Еремойл стисна подобната на лапа ръка на домакина.
— Имам задължения в командния пункт. Вечерята с вас би била незабравимо удоволствие и ми се иска да можех да остана. Ще простите ли отказа ми?
— Става ми болно, че трябва да си тръгнете без да се нахраните. При лорд Стиамот ли отивате?
Еремойл не отговори.
— Бих искал да ми уредите аудиенция при него — каза Катикаун.
— Невъзможно е, а и би било безполезно. Моля ви, напуснете това място тази вечер. Можем да вечеряме заедно и след това да се махнем от владението ви.
— Това е моят дом и смятам да остана в него — отговори Катикаун. — Желая ви всичко хубаво, капитане, дълъг и хармоничен живот. И ви благодаря за разговора.
Той затвори очи за миг и наклони глава — леко кимване, деликатен жест да си върви. Еремойл тръгна към вратата на голямата зала. Катикаун каза:
— Другият офицер си мислеше, че може да ме изхвърли оттук със сила. Вие проявихте повече разум и ви поздравявам за това. Сбогом, капитан Еремойл.
Еремойл потърси подходящи думи, не намери такива и се задоволи само с отдаване на чест.
Стражите на Катикаун го заведоха отново до изхода на каньона, където го чакаха куриерът и шофьорът, които играеха някаква игра със зарове край флотера. Когато видяха Еремойл те застанаха в стойка „мирно“, но той има махна да се отпуснат. Погледна на изток, към големите планини, които се издигаха в далечния край на долината. По тези северни географски ширини, през лятото небето продължаваше да е светло дори на изток и огромният масив на връх Зигнор се издигаше като някаква черна стена на хоризонта. Срещу него беше неговият близнак — връх Хиамот, където беше щабът на коронала. Еремойл остана за миг загледан в двата върха, светлинките под тях и колоната от огън и дим, която се издигаше от другата страна. Луните тъкмо изгряваха. След това той тръсна глава и се обърна отново към имението на Айбил Катикаун, което постепенно изчезваше в сенките на късния здрач. Докато се издигаше във военната йерархия, Еремойл бе имал възможността да контактува с всякакви херцози и принцове, с хора, които един обикновен инженер едва ли би имал възможността да срещне. Беше прекарал доста време със самия коронал и кръга от съветници около него и въпреки това никога не бе попадал на човек като този Катикаун, който или беше най-благородният, или най-заблуденият човек на планетата. А може би и двете.
— Да вървим — каза той на шофьора. — Карай по пътя за Хиамот.
— За Хиамот ли, сър?
— Да, отивам при коронала. Ще можем ли да стигнем преди полунощ?
Пътят до южния връх беше почти същият, като този до Зигнор, но малко по-стръмен и не така добре застлан. Ако беше съвсем тъмно може би завоите щяха да са опасни при скоростта, която поддържаха, но червените отблясъци от огнената зона осветяваха долината и намаляваха риска до голяма степен. По време на дългото пътуване Еремойл не проговори. Нямаше какво да каже — биха ли разбрали този шофьор и младият куриер упорството на Айбил Катикаун? Самият той, когато за първи път чу, че един от фермерите отказва да напусне земята си, си беше направил погрешни изводи за него. Беше решил, че той е някой побъркан, стар глупак, някакъв заинатен фанатик, сляп за реалността и за заплашващата го гибел. Катикаун без съмнение беше упорит, може би дори фанатик, но не и което и да било от останалите неща… Въобще не беше луд, колкото и безумна да изглеждаше философията му на тези, като Еремойл, които живеят с друга ценностна система.