Чудеше се какво да каже на лорд Стиамот.
Нямаше нужда да репетира — думите или щяха да дойдат, или не. След малко изпадна в някакво полубудно състояние — умът му беше бистър, но замръзнал, не мислеше, не преценяваше нищо. Флотерът, плъзгащ се леко и бързо по лъкатушещия път, излезе от равнината и тръгна по неравната пустош оттатък. В полунощ все още бяха в подножието на връх Хиамот, но това нямаше особено значение — короналът беше известен с това, че не си лягаше рано, а често и изобщо не спеше. Еремойл не се съмняваше, че ще го намери.
Някъде към горните склонове на върха той неусетно заспа и го стресна лекото дръпване на куриера, който каза:
— Лагерът на лорд Стиамот, сър.
Загубил ориентация, все още примигващ, Еремойл усети, че краката му са изтръпнали, а гърбът му се беше схванал. Луните се бяха издигнали високо в небето и вече беше съвсем тъмно, ако не се броеше огненият отблясък на запад. Еремойл слезе сковано от флотера. Дори и сега, в средата на нощта, лагерът на коронала беше доста оживен — куриери тичаха напред-назад, в много от постройките лампите все още светеха. Появи се един адютант, позна Еремойл и му отдаде чест.
— Изненадани сме от посещението ви, капитан Еремойл!
— Аз също съм изненадан — отговори той. — В лагера ли е лорд Стиамот?
— Короналът има съвещание на щаба. Очаква ли ви, капитане?
— Не — отговори Еремойл. — Но трябва да говоря с него.
Адютантът явно не се впечатли от това. Съвещания на щаба посред нощ, регионалните командири се появяват без да ги очакват за разговор… Но това беше война и нямаше установен протокол. Еремойл последва адютанта през лагера до една осмоъгълна шатра, върху която се виждаше звездният знак на коронала. Беше заобиколена от кордон стражи — мрачни и самоотвержени, като онези, които охраняваха имението на Катикаун. През последните осемнадесет месеца имаше четири атентата срещу лорд Стиамот — всичките от метаморфи и до един неуспешни. Никой от короналите на Маджипур не беше умирал от насилствена смърт, но и никой не беше водил война досега.
Адютантът заговори на началника на стражата и изведнъж Еремойл се оказа в центъра на обръч въоръжени мъже, които светеха влудяващо в очите му с фенерчета и болезнено забиваха пръсти в ръцете му. За миг това нахвърляне върху него го изуми, но после се овладя и попита:
— Какво правите? Та аз съм капитан Еремойл!
— Може да сте метаморф — отговори един от мъжете.
— И мислите, че ще познаете това, като светите в очите ми и ме щипете?
— Има си начини — каза друг.
Еремойл се засмя.
— Никой от тях не е достатъчно надежден. Все едно, проверете ме, но бързо. Трябва да говоря с лорд Стиамот.
Те наистина имаха тестове. Някой му подаде листче зелена хартия и го накара да го близне с език. Направи го и листчето стана оранжево. Друг поиска кичур от косата му и го запали. Еремойл продължаваше да гледа озадачен. За последен път беше ходил в лагера на коронала преди месец, но тогава нямаше нищо подобно. Може би междувременно някой отново се бе опитал да го убие или пък някой смахнат учен бе решил да изпробва нововъведенията си. Доколкото знаеше Еремойл, когато метаморфът е приел човешка форма, нямаше сигурен начин да бъде различен от истинско човешко същество, освен чрез дисекция, но нямаше намерение да се подложи на това.
— Минавате — казаха стражите накрая. — Можете да влезете.
Но го придружиха. Очите на Еремойл, вече заслепени, трудно се адаптираха към полумрака в шатрата на коронала, но след малко той видя в далечния ъгъл половин дузина мъже, заедно с лорд Стиамот. Изглежда се молеха. Чу тихите призиви и отговорите — част от старо писание. Такива ли съвещания на щаба устройваше сега короналът? Еремойл тръгна напред и застана на няколко крачки от групата. Познаваше само един от тях — Дамланг от Бибироон, който се считаше за втори или трети кандидат за трона, — останалите дори не приличаха на войници. Бяха възрастни хора с цивилно облекло, с благороден, граждански вид — може би поети, тълкуватели на сънища, но не войни.
Короналът погледна към Еремойл, но сякаш не го забеляза.