Еремойл се стресна от изтормозения, изтощен вид на коронала. През последните три години от войната той бе видимо остарял, но сега изглежда процесът се ускоряваше — лицето му беше изпито, безцветно, напукано, очите му бяха мътни. Би могъл да мине за стогодишен старец, а не бе по-възрастен от самия Еремойл. Капитанът помнеше деня, в който Стиамот зае трона и как се бе заклел да сложи край на лудостта, каквато наистина беше непрекъснатата необявена война с метаморфите, как бе обещал да прогони коренните жители на планетата от всички райони, населени с хора. Оттогава бяха минали само тридесет години, а короналът вече изглеждаше стар цяло столетие. Но той бе прекарал това време на бойното поле, както никой друг преди него и може би никой след него. Бе водил битки в долината Глейдж, в горещите райони на юга, в гъстите гори на североизтока, в богатите равнини по протежение на Стойенския залив, година след година бе притискал променящите се с двадесетте си армии и ги беше натикал в лагери. Сега вече бе почти свършил работата си и единствено бунтовниците от северозапада все още бяха на свобода. Три десетилетия непрекъсната борба, жесток военен живот и почти никакво време, за да се завърне в приятния климат на замъка Връхни и да се наслади на удоволствията на трона. Докато войната продължаваше, Еремойл често се бе питал, какво ли би направил лорд Стиамот, ако умре понтифексът и го призоват да заеме мястото му в Лабиринта — дали би отказал, за да продължи да воюва на бойното поле? Но здравето на понтифекса беше добро, поне така говореха, а лорд Стиамот се бе превърнал в уморен дребен човек, който имаше, вид сякаш всеки момент можеше да умре. Еремойл изведнъж разбра това, което Айбил Катикаун не бе успял да схване — защо лорд Стиамот толкова бърза да сложи край на войната, независимо от цената.
— Кой е дошъл? — попита короналът. — Финиуайн ли?
— Еремойл, милорд. Командващият войските, извършващи опожаряването.
— Еремойл? Да, Еремойл, спомням си. Ела, седни при нас. Отблагодаряваме се на Божествения заради края на войната, Еремойл. Тези хора изпрати при мен майка ми, Господарката на Острова на съня, която ни предпазва в сънищата ни, и ще прекараме нощта в песнопения и благодарности, защото утре сутринта огненият кръг ще се затвори. Ела и пей с нас, Еремойл. Знаеш песните на Господарката, нали?
Еремойл чу дрезгавия хриптящ глас на коронала и се стресна. От някогашния му величествен тон сега беше останал само този сух звук. Този герой, този полубог бе повяхнал, бе унищожен от дългата война. Нищо не бе останало от него — беше се превърнал в призрак, в сянка. Когато го гледаше сега, Еремойл се чудеше дали изобщо някога лорд Стиамот е бил могъщият владетел, който носеше в паметта си, или всичко е било само мит и пропаганда, а той през цялото време е бил все така неугледен.
Лорд Стиамот кимна. Еремойл неохотно се приближи. Замисли се за това, което бе дошъл да каже. Милорд, на пътя на огъня има един човек, който не желае и не позволява да бъде отстранен. Той не може да бъде отстранен без загуба на човешки живот, но, милорд, той е твърде ценен човек, за да бъде унищожен по този начин. Така че ви моля, милорд, да спрете опожаряването, може би да измислите някакъв друг начин да заловим бягащите от огъня метаморфи, но без той да се разпространява отвъд мястото, където е сега, за да не увеличаваме опустошението повече, защото…
Не.
Той разбра, че е напълно безполезно да моли коронала да отложи края на войната дори с един час. Нито заради Катикаун, нито заради Еремойл, нито заради святата Господарка, майката на Стиамот, за нищо на света сега огънят не можеше да бъде спрян, защото войната свършваше, а стремежът тя да се доведе до край беше по-силен от всичко. Еремойл би могъл да се опита да спре опожаряването на своя отговорност, но бе безсмислено да иска това от коронала.
Лорд Стиамот се обърна към него:
— Какво има, капитане? Какво те тревожи? Ела, седни до мен. Пей с нас, капитане. Възвиси гласа си в знак на благодарност!
Започнаха да пеят химн — някакъв, който Еремойл не знаеше. Той затананика с тях, импровизирайки хармония. След това запяха още един и още един. Еремойл знаеше последния — запя, но без сърце. Утрото вече настъпваше. Той внимателно се промуши в сенките и излезе от шатрата. Наистина, слънцето вече хвърляше първите си зеленикави отблясъци по северните склонове на Хиамот, макар че щеше да мине час и повече докато лъчите му огреят цялата планина и осветят обречените долини на изток. Еремойл имаше чувството, че ако легне, ще спи цяла седмица. Той погледна адютанта и каза: