— Бихте ли изпратили съобщение до моя лейтенант на връх Зигнор?
— Разбира се, сър.
— Нека поеме ръководството на следващата фаза от опожаряването и да действа съгласно плана. Аз ще остана тук през деня и ще се прибера в базата си довечера, след като си почина малко.
— Да, сър.
Еремойл погледна на запад — там нощта все още беше обвила всичко, ако не се брои ужасният блясък на огнената зона. Може би Айбил Катикаун цяла нощ е бил зает с маркучи и помпи, може би се е мъчил да намокри земята. Разбира се, от това нямаше да има никаква полза — огън с такава сила поглъща всичко по пътя си и не изгасва, докато има какво да гори. Катикаун без съмнение щеше да умре и покривът на къщата му щеше да се срути, нямаше друга възможност. Можеше да бъде спасен единствено, ако невинни войници рискуват живота си, но и това не беше сигурно. Или ако Еремойл решеше да не се подчини на заповедта на лорд Стиамот… Но не за дълго. Щеше да умре. „След девет години на бойното поле — мислеше Еремойл — аз най-накрая ще стана причина за нечия смърт, при това не на враг, а на свой. Така да бъде. Така да бъде.“
Той остана в наблюдателния пункт, уморен и неспособен да помръдне още час и нещо. Тогава видя първите огнени експлозии в подножието на възвишенията край Бизферн или може би Домгрейв, и разбра, че бомбардировката е започнала. „Войната скоро ще свърши — каза си той. — Последните остатъци от нашите врагове ще избягат към крайбрежието, където ще бъдат заловени и транспортирани през океана, след което светът най-после ще се успокои.“ Той усещаше топлината на лятното слънце върху гърба си и топлината от огъня върху лицето си. „Светът най-после ще се успокои“ — помисли си Еремойл и отиде да потърси място за спане.
ТРИ
ПЕТАТА ГОДИНА ОТ ПЛАВАНЕТО
Това е доста по-различно от предишното. Хисун не е така изумен от него, не е така съкрушен. Наистина, историята е тъжна и вълнуваща, но не може да завладее дълбините на душата му по начина, по който го бе разтърсила прегръдката между гхайрога и човешкото същество. И все пак, той е научил много за чувството за отговорност, за конфликтите, които могат да възникнат между противопоставящи се една на друга сили, за никоя от които не може да се каже, че греши, за значението на истинското спокойствие на духа. Освен това той беше разбрал нещичко за процеса на създаване на митове — защото в цялата история на Маджипур няма по-богоподобна фигура от тази на лорд Стиамот, блестящият владетел войн, който преодоля зловещата сила на коренните жители — метаморфите, и когото осемте хиляди години боготворене бяха превърнали във величествено, вдъхващо страхопочитание същество. Митът Стиамот все още съществува в главата на Хисун, но се бе наложило да направи място и на другия Стиамот, който бе видял през очите на Еремойл — умореният, блед, съсухрен, дребен човек, остарял преждевременно, чиято душа бе изгоряла през годините, прекарани в непрекъснати битки. Герой? Разбира се, може би не за метаморфите. Но полубог? Не. Човешко същество, обикновено човешко същество с всичките му слабости и немощ. Важно е никога да не забравяш това, казва си Хисун и в този момент разбира, че тези откраднати мигове в Регистъра на душите са неговото истинско образование, неговия докторат за живота.
Минава много време, преди да се почувства готов да се върне отново там. Но скоро прахолякът на данъчните архиви започва да прониква до най-съкровените кътчета на душата му и той копнее за разнообразие, за приключения. Така че — назад към Регистъра. Още една легенда трябва да бъде проучена… Защото някога един кораб пълен с безумци бе тръгнал да прекосява Голямото море — безразсъдство, ако някой някога бе правил подобно нещо, но славно безразсъдство, и Хисун решава да се качи на този кораб и да научи какво е сполетяло екипажа му. Едно малко проучване му дава името на капитана — Синабор Лавон, родом от замъка Връхни. Пръстите на Хисун докосват леко клавишите, набират датата, мястото, името и той се обляга изпълнен с напрежение, с очакване, готов за морето.
На петата година от плаването Синабор Лавон за първи път забеляза кичурите драконова трева, извиващи се, гърчещи се в морето покрай бордовете на кораба.
Разбира се той нямаше представа какво е това, защото досега никой на Маджипур не беше виждал драконова трева. Никой не бе стигал толкова навътре в Голямото море. Той знаеше, че това е петата година на плаването, защото всяка сутрин грижливо отбелязваше датата и координатите в корабния дневник, така че пътешествениците да не изгубят психологическата си ориентация в тази безкрайна и монотонна морска шир. Така той бе сигурен, че този ден е от двадесетата година от понтификата на Дизимаул, когато коронал бе лорд Ариок, и че е петата година откакто „Спурифон“ бе тръгнал от пристанището на Тил-омон, за да обиколи света.