Синабор Лавон се обърна към хроникьора — дребен човек със сух глас, светли очи, едното рамо на когото беше по-високо от другото.
— Какво искаш да кажеш? — попита го той.
— Затлачени ротори, капитане. Ако тези водорасли станат по-гъсти… Чел съм някои легенди от старата Земя за непроходими от водорасли морета, за безнадеждно оплетени в тях кораби, чиито екипажи са се хранели с риба и раци, докато умрат от жажда, а след това корабите им се носели по водата стотици години със скелети на борда…
Главният навигатор Галимойн изсумтя:
— Фантастика. Басни.
— Ами ако това се случи и с нас? — попита Микдал Хас.
— Има ли такава вероятност? — попита Вормехт.
Лавон забеляза, че всички погледи са отправени към него. Той се вгледа в морето. Да, водораслите изглежда се сгъстяваха. Зад кърмата те отново се събираха на кичури и ритмичното им гърчене караше равната и неспокойна водна повърхност да пулсира и бълбука. Между отделните ивици водорасли имаше широки чисти пространства. Възможно ли беше тези водорасли да пленят толкова мощен кораб като „Спурифон“? На палубата настъпи тишина. Положението беше почти комично — злокобната заплаха на водораслите, напрегнатите, раздвоени и изнервени офицери, капитанът, от когото се очакваше решението, което можеше да означава живот или смърт.
„Истинската заплаха — мислеше Лавон — не са водораслите, а скуката.“ Месеци наред не се беше случвало нищо и дните се бяха превърнали в празнини, които трябваше да се запълват с с каквото и да е. Всеки ден на разсъмване бронзовозеленото слънце на тропиците се издигаше откъм Зимроел, по пладне увисваше огнено в безоблачното небе, а следобед потегляше към невъобразимо далечния хоризонт… И всеки следващ ден беше същият. Не беше валяло от седмици, нямаше никакви промени във времето. Голямото море изпълваше цялата вселена, никъде не се виждаше суша, дори малко островче, нямаше птици, нямаше морски същества. При това положение непознатите водорасли се превръщаха в изтънчена новост. Непоносимо неспокойствие гризеше духовете на пътешествениците — тези някога ентусиазирани и жертвоготовни изследователи, споделящи мечтите на Лавон за величествено плаване, сега трябваше да понасят търпеливо мисълта, че са похабили част от живота си заради някакво моментно романтично безразсъдство. Никой от тях не бе очаквал това, когато се отправиха на първото в историята прекосяване на Голямото море, което заемаше почти половината от гигантската планета. Бяха си представяли приключения, нови, невиждани животни, непознати острови, бури, разкъсвани от светкавици небеса, обсипани от пъстроцветни облаци. Но не и това мъчително еднообразие, тези безкрайно повтарящи се дни. Лавон вече бе започнал да мисли за опасността от бунт, защото докато стигнеха до бреговете на далечния Алханроел щяха да минат още седем, девет или единадесет години, а на борда едва ли имаше много хора, способни да издържат до края. Вероятно мнозина си мечтаеха да обърнат кораба назад и да се завърнат на Зимроел, понякога дори и на него му минаваха подобни мисли. Нека тогава търсим рисковете — реши той — и ако има нужда, нека дори ги измисляме. Нека предизвикаме опасността, мнима или истинска, с тези водорасли. Тя ще ни събуди от обхваналата ни летаргия.
— Ще се справим с водораслите — каза Лавон. — Да продължим нататък.
След около час го обхванаха съмнения. Наблюдаваше сгъстяващите се водорасли от мостика. Сега те образуваха цели острови, по петдесет-сто ярда широки, а празните пространства между тях се стесняваха. Цялата повърхност на морето се движеше — трептеше, кипеше. Под палещите лъчи на обедното слънце цветовете на водораслите ставаха още по-наситени и ярки, променяха се непрестанно, сякаш напомпани от слънчевата енергия. По плътните водорасли той забеляза живи същества — големи, подобни на раци животни, многокраки, сферични, с неравни зелени черупки и гъвкави змиеподобни, приличащи на сепия, хранещи се с други, по-малки същества, които Лавон не можеше да види.
— Може би ако сменим курса… — каза нервно Вормехт.
— Може би… — отговори Лавон. — Ще изпратя лодка, за да провери докъде се простират водораслите.
Промяната на курса, дори с няколко градуса, не беше никак привлекателна идея за него. Курсът вече беше определен, решението бе взето. Боеше се, че всяко отклонение би могло да пречупи все по-отслабващата му решимост да продължи. И въпреки всичко той не беше маниак, преследващ целта си без да се съобразява с рисковете. Даваше си сметка колко малко беше нужно, за да изгубят хората от екипажа му и последните остатъци от готовността си да доведат докрай това, с което се бяха заели.