— Увреден съм. Проявих глупост и сега плащам за това.
— Можеш ли да движиш ръцете и краката си? — попита Тесме.
— Ръцете да. Единият ми крак е счупен, може би и гръбнакът. Ще ми помогнеш ли?
Тя клекна и го разгледа внимателно. Наистина приличаше на влечуго — с блестящи люспи и гладко, твърдо тяло. Очите му бяха зелени и студени, изобщо не мигаха. Косата му представляваше гъста маса от дебели черни спирали, които мърдаха бавно съвсем сами. Езикът му определено беше змийски — яркочервен и раздвоен, той непрекъснато се показваше и прибираше между тънките, безплътни устни.
— Какво си ти? — попита Тесме.
— Аз съм гхайрог. Познаваш ли моя вид?
— Разбира се — отвърна тя, макар че в действителност знаеше много малко. През последните сто години на Маджипур се бяха заселили какви ли не същества — цяла менажерия чужденци, поканени тук от лорд Милеканд, защото нямаше достатъчно хора, които да заселят огромните пространства на планетата. Тесме беше чувала, че сред тях има четириръки, двуглави, миниатюрни с пипала, беше чувала и за тези люспести същества със змийски езици и змийски коси, но досега никой от тях не бе идвал чак до Нарабал — град на ръба на нищото, толкова далеч от цивилизацията, колкото можеш да си представиш. Значи това беше гхайрог. „Странно същество — помисли си тя. — С почти човешка форма на тялото, но всъщност без нищо човешко в отделните му части. Чудовище, кошмарно същество, макар и не особено страшно.“ Тя дори съжали горкия гхайрог, скитник, двойно изгубен — далеч от родния свят и от всичко, което имаше значение на Маджипур. И освен това — лошо ранен. Какво ли да направи с него? Да му пожелае всичко хубаво и да го изостави на съдбата му? Едва ли. Да измине пътя до Нарабал и да потърси помощ? Това би отнело най-малко два дни, при положение, че се намери кой да помогне. Да го прибере в колибата си и да го гледа, докато здравето му се възстанови? Това и се стори най-доброто решение, но пък тогава какво щеше да стане с усамотението и? А и от какви грижи се нуждае един гхайрог? Можеше ли тя и искаше ли да поеме такава отговорност? Ами риска — все пак това беше чуждоземец, от когото не знаеше какво може да се очаква.
— Аз съм Висмаан — каза съществото.
Какво беше това? Име или титла? Или просто описание на състоянието му? Тя не попита. Каза му:
— Наричат ме Тесме. Живея в джунглата, на един час път оттук. Мога ли да ти помогна?
— Позволи ми да се опра на теб, за да се опитам да се изправя. Достатъчно силна ли си?
— Може би.
— Ти си жена, нали?
Тесме беше само по сандали. Усмихна се и докосна леко гърдите и слабините си.
— Жена, да.
— Така си и мислех. Аз съм мъж и сигурно съм твърде тежък за теб.
Мъж? Между краката беше гладък и безполов като машина. Тя предположи, че полът на гхайрогите личеше някъде другаде. А ако наистина беше влечуго, гърдите и не биха означавали нищо за него. Странно, че реши да я попита.
Тесме коленичи до съществото и се зачуди как ли ще се изправи и ще върви със счупен гръбнак. То обгърна раменете и с ръка и допира на кожата му я стресна — беше хладна, суха, твърда и гладка, сякаш носеше ризница. И въпреки всичко не беше неприятна на пипане… Просто усещането беше особено… Разнесе се силна миризма — горчивосладка, подобна на мед. Това, че досега не я бе усетила, тя не можеше да си обясни, защото миризмата беше специфична и проникваща… Реши, че се е разсеяла, поради неочакваността на срещата. Сега, след като я бе усетила, вече не можеше да не и обръща внимание. В началото и се стори много неприятна, макар и на моменти да преставаше да я безпокои.
— Опитай се да ме задържиш — каза гхайрогът. — Ще се оттласна нагоре.
Тесме приклекна, заби колене и длани в пръстта и за нейно изумление той успя да се изправи нагоре със специфично спираловидно движение, при което я притисна надолу и за миг цялото му тегло легна на плещите и и я накара да простене. След това гхайрогът се улови за една висяща лиана и се задържа с олюляване. Тесме беше готова да го улови, но той се задържа прав.
— Този крак е пукнат — отбеляза той. — Гърбът ми също е увреден, но според мен не е счупен.
— Боли ли те?
— Да ме боли? Не. Ние не чувстваме голяма болка. Проблемът е, че не мога да се придвижвам. Кракът не може да ми служи. Можеш ли да ми намериш здрава тояга?
Тя се огледа за нещо, което би могло да послужи за патерица и след малко видя един дебел висящ корен. Лъскавата черна дървесина беше дебела и еластична, така че се наложи доста да я огъва напред-назад, докато успее да отчупи парче с нужната дължина. Висмаан стисна здраво корена, сложи другата си ръка около раменете на Тесме и внимателно премести центъра на тежестта си върху здравия крак. Направи първата крачка с усилие, после още няколко, а болният крак се влачеше отзад. На Тесме и се стори, че миризмата му се промени — сега бе по-остра, повече напомняше оцет, отколкото мед. Без съмнение заради напрежението от ходенето. Изглежда и болката не беше толкова незначителна, колкото се мъчеше да я убеди. Във всеки случай, той успяваше да се движи напред.