— Ако ми оставиш храна и вода. И нещо за четене.
— Няма много. Ще ти донеса още от града. Боя се, че те чака скучен ден.
— Може би ще дойде някой?
— Да дойде някой? — извика Тесме обезпокоена. — Кой? Защо? Никой не идва тук! Или с теб е имало още един гхайрог, който те търси?
— О, не. Бях съвсем сам. Помислих си, че някои твои приятели…
— Нямам приятели — отговори Тесме мрачно.
Веднага след като каза това, то и се стори глупаво — изпълнено със самосъжаление, мелодраматично. Но гхайрогът не каза нищо, не и даде възможност да се измъкне от положението и, за да прикрие смущението си, тя се засуети с каишките на раницата си.
Висмаан не продума, докато тя не беше напълно готова да тръгне. Тогава я попита:
— Красив град ли е Нарабал?
— Не си ли го виждал?
— Минах по суша през Тил-омон. Там ми казаха, че Нарабал е много красив.
— Нарабал е едно нищо — отговори Тесме. — Колиби. Кални улици. Навсякъде растат лиани, които разрушават къщите, преди да мине и година от построяването им. Значи това са ти казали в Тил-омон? Пошегували са се с теб. Хората от Тил-омон презират нарабалците. Двата града са съперници… Това са двете най-важни пристанища в тропиците. Ако някой в Тил-омон ти е казал, че Нарабал е хубав град, той се е шегувал и те е излъгал.
— А защо?
Тесме сви рамене.
— Откъде да знам? Може би, за да те накарат по-бързо да си тръгнеш от града им. Както и да е, не очаквай кой знае какво от Нарабал. Може би след хиляда години ще стане нещо, но в момента това е един мръсен град сред джунглата.
— Все едно, надявам се да го видя. Когато кракът ми оздравее, ще ми го покажеш ли?
— Разбира се — отвърна тя. — Защо не? Но ще се разочароваш, уверявам те. А сега трябва да вървя. Искам да измина разстоянието, преди да е станало съвсем горещо.
3.
Когато вървеше към Нарабал, тя си представи как в близките дни ще се появи там с гхайрога. Каква ли щеше да бъде реакцията — нямаше ли да ги замерват с камъни и буци пръст? Дали хората нямаше да я сочат с пръст и да и се присмиват, когато се опита да ги поздрави? Вероятно. „Ето я лудата Тесме — биха казали те. — Вече и чуждоземци започна да води в града. Разхожда се с този змиеподобен гхайрог и сигурно прави какви ли не противоестествени неща с него там в джунглата.“ Да. Да. Тесме се усмихна. Тази разходка с Висмаан сигурно ще и достави голямо удоволствие. Реши да я осъществи веднага, щом гхайрогът се възстанови достатъчно, за да направи прехода през джунглата.
Пътеката едва личеше сред избуялата растителност — тук-там имаше обгорени от мълнии дървета, оврази, на много места беше обрасла с храсталаци. Но Тесме бе свикнала да се придвижва през джунглата и успяваше да се ориентира правилно. Някъде към обяд достигна до плантациите в покрайнините и скоро пред погледа и се откри самият Нарабал — застроен на два хълма, като дъга на морския бряг.
Тесме нямаше представа на кого е хрумнало да построи град на това място — на другия край на света, в най-отдалечената югозападна точка на Зимроел. Може би беше идея на лорд Меликанд, владетелят, който бе поканил всички чуждоземци да се заселят на Маджипур, за да подпомогнат развитието на западния континент. По времето на лорд Меликанд в Зимроел имало само два града — ужасно изолирани, буквално основани по случайност в първите дни на човешкото заселване на Маджипур, преди да стане ясно, че другият континент ще стене център на живота в Маджипур. На северозапад беше Пидруид с прекрасния си климат и величественото си естествено пристанище, а от другата страна — на изток — беше Пилиплок, където се намираше основната база на ловците на мигриращи дракони. Сега вече съществуваха и малкото градче Ни-моя, построено на брега на една от реките, и Тил-омон — на западното крайбрежие, непосредствено до тропическия пояс. Изглежда някакво ново поселище се строеше в централните планини, а на около хиляда мили източно от Пидруид гхайрогите строяха друг град. Тук, във влажния и пълен с изпарения юг, на ръба на континента и отвсякъде заобиколен с море, беше Нарабал. Ако човек застанеше на брега на морето и погледнеше водната шир, изведнъж се чувстваше смазан от мисълта, че зад него има хиляди мили пустош, а напред — хиляди мили океан, отделящ града от другия континент — Алханроел, където бяха истинските градове. Когато беше малка, Тесме изпитваше ужас, само като си помислеше, че живее на толкова отдалечено от центровете на цивилизацията място, че би могло да е на друга планета. Понякога Алханроел и процъфтяващите му градове и се струваха просто митични, а Нарабал — истинският център на вселената. Никога не беше пътувала където и да било и не се надяваше да пътува. Разстоянията бяха огромни. Единственият град, намиращ се на разумно разстояние беше Тил-омон, но дори и той бе далеч, а тези, които бяха ходили там, казваха, че по нищо не се отличава от Нарабал, освен че вали по-малко и че слънцето непрекъснато стои на небосклона като голямо, отегчено, любопитно зелено око.