Тъмният диск на лунната нощ, легнал като сянка върху звездната панорама, започна да увеличава своите размери. Различни звезди, бледи и ярки, непрестанно се скриваха зад него и изчезваха в небитието. За миг му се стори, че в пространството се е появила дупка, в която потъват небесата.
Равномерното десетсекундно завъртане бе единственото движение, което можеше да му даде някаква представа за хода на времето. Погледна часовника си и с изненада установи, че е напуснал капсулата преди половин час. Опита се да я открие с поглед сред звездите, но не успя. Вероятно в момента се намираше на няколко мили зад него. След време обаче щеше да го изпревари и първа да достигне Луната, тъй като бе на по-ниска орбита.
Клиф все още умуваше над този парадокс, когато напрежението от последните няколко часа, съчетано с еуфорията, предизвикана от безтегловността, причини нещо, на което преди той не би повярвал, че е способен.
Унесен от тихия повей на климатичната инсталация и по-лек от което и да е перце, потъна в дълбок сън.
Когато подсъзнанието му го събуди, Земята вече се доближаваше до ръба на Луната. Гледката предизвика у него нова вълна от самосъжаление и за миг му се наложи да се пребори с чувствата си. Може би виждаше Земята за последен път, тъй като орбитата му отново го отведе към обратната страна, в местата, които никога не бяха огряни от земна светлина Блестящата ледена шапка на Антарктида, поясите от облаци над Екватора и трептенията на слънчевите лъчи над Тихия океан бързо започнаха да потъват зад лунните планини. Сетне изчезнаха. Сега не го осветяваха нито Слънцето, нито Земята, а невидимата повърхност под него бе толкова черна, че дразнеше очите му.
Колкото и невероятно да изглеждаше, във вътрешността на тъмния диск се появиха звезди. Там, където присъствието им бе невъзможно. Клиф ги погледна с удивление и след секунди съобрази, че прелита над едно от селищата върху обратната страна на Луната. Нейде долу, хората, укрили се под херметизираните куполи на своя град, изчакваха края на лунната нощ — спяха, работеха, обичаха се, почиваха си и се караха. Дали знаеха, че той, подобно на невидим метеор, в този момент профучава над главите им със скорост от четири хиляди мили в час? Навярно знаеха. Може би в този момент цялата Луна и Земя бяха в течение на неговото изпитание. Нищо чудно да се опитваха да го открият с помощта на радари и телескопи, но щяха да разполагат с твърде малко време за това. След няколко секунди неизвестният град изчезна от погледа му и той отново остана сам.
Бе му невъзможно да определи височината си над простиращата се под него пустош, тъй като нямаше чувство за мащаб и перспектива. В един миг му се струваше, че ще е достатъчно да се присегне, за да докосне мрака, към който се бе устремил. В действителност обаче знаеше, че той е на много мили под него. Знаеше също така, че се снижава. Че всеки момент стената на някой кратер или планински връх, макар и невидими, можеха да прекъснат небесния му полет.
В мрака, към който пътуваше, се криеше последното препятствие, най-страшното. В самия център на обратната страна на Луната, като прекосяваш екватора в посока от север на юг, в протежение на повече от хиляда мили, се намираше хребета Съветски. Откриха го през детството му, през 1959 година, и той все още си спомняше вълнението, което бе изпитал, когато видя първите неясни фотографии, направени от сондата Луник III. Никога не му бе идвало на ум, че някой ден ще се понесе стремително към тези планини, очаквайки да решат съдбата му.
Избухването на зората напълно го изненада. Светлината буквално се взриви пред очите му и заподскача от връх на връх, докато цялата дъга на хоризонта се покри с пламъци. Той излиташе с шеметна скорост от лунната нощ, устремил се към самото лице на Слънцето. Макар и най-големите опасности тепърва да предстояха, поне узна, че няма да загине на тъмно. Вече бе съвсем близо до мястото, откъдето бе напуснал лунната повърхност и наближаваше най-ниската точка на орбитата си. След няколко минути или щеше да се сблъска с Луната, или да премине на косъм от нея и да се озове отново в безопасния космос.
Доколкото му бе по силите да прецени, намираше се на по-малко от двадесет мили от лунната повърхност и продължаваше да се приближава, макар и доста бавно. Дългите сенки на лунната зора наподобяваха кинжали, изковани от мрак и насочени към неосветената част на повърхността. Косите слънчеви лъчи придаваха мащабност и на най-миниатюрните възвишения, вследствие на което и най-незначителните хълмове изглеждаха като на планини. Теренът под него започна да се извисява и Клиф разбра, че се приближава към подножието на хребета Съветски. От лицето на Луната започна да се надига каменна вълна, намираща се все още на повече от сто мили от него, което разстояние обаче се скъсяваше със скорост от миля в секунда. Клиф нямаше как да я избегне. Траекторията му бе фиксирана и неизменна. Това, което можеше да се направи, вече бе сторено преди два часа и половина.