Не беше обаче достатъчно. Той нямаше да се издигне над тези планини. Те започнаха да се издигат над него.
Отново изпита съжаление заради това, че не се бе обадил втори път на жената, която може би все още го очакваше на четвърт милион мили разстояние. А може би така беше по-добре — нали нямаше какво повече да й каже.
Пространството около него се изпълни с други гласове, тъй като се бе оказал повторно в обсега на диспечерския пункт. Те ту заглъхваха, ту ставаха по-ясни, докато преминаваше през радиосянката на планините, и говореха за него, но това някак си не го впечатли. Слушаше ги с безразличие, сякаш бяха послания, отдалечени от неговото пространство и време, които не го засягаха. Успя да различи съвсем ясно гласа на Ван Кесел: „Кажете на щурмана на «Калисто», че ще му определим орбита на прихващане веднага след като Лейланд премине през перигея. Време на среща — час и пет минути, смятано от сегашния момент“. Ще ви разочаровам, помисли си Клиф, но на тази среща няма да успея да се явя.
Каменната стена вече бе само на петдесет мили и се приближаваше с още десет мили при всяко негово безпомощно завъртане из пространството. Вече нямаше място за оптимизъм, вече се бе устремил към безмилостната бариера по-бързо от куршум. Това бе краят и Клиф изведнъж реши, че за него е от първостепенна важност да разбере дали ще го посрещне с открито лице, или с гръб, като страхливец.
Никакви спомени за отминаващия живот не пробляснаха през разсъдъка му, докато броеше останалите му секунди. Лунният пейзаж продължаваше бързо да се изменя и всичките му детайли бяха релефни и ясни в светлината на зазоряването. Беше се оказал с гръб към насочилите се към него планини и наблюдаваше изминалия път, този, който се бе надявал да го отведе до Земята. Оставаха му само три от неговите десетсекундни „дни“.
И тогава, изведнъж, лунната панорама се взриви в беззвучни пламъци. Проблясък светлина, не по-малко жестока от слънчевата, унищожи дългите сенки и превърна върховете и кратерите под него в море от огън. Сякаш на хребета Съветски бе избухнал вулкан. Това, разбира се, бе невъзможно. Не по-малко нелепо бе и следващото предположение на Клиф — че сапьорската служба на обратната страна бе извършила фантастичен подвиг в областта на организацията и снабдяването и бе взривила препятствието, стоящо на пътя му.
Защото него вече го нямаше. На мястото на доскорошните контури на хребета се бе образувала огромна дупка. От един кратер, който допреди пет секунди не бе съществувал, все още се издигаха скали и камъни. Такова чудо можеше да бъде резултат единствено от енергията на атомна бомба, взривена в необходимия момент на определено място в траекторията му. Клиф обаче не вярваше в чудеса.
Беше се завъртял още веднъж около оста си и вече почти бе подминал планините, когато съобрази, че през цялото време пред него се е движил безшумен космически булдозер. Кинетичната енергия на изоставената капсула — хиляда тона със скорост от миля в секунда — бе предостатъчна, за да създаде отвора, през който той сега преминаваше. Изкуственият метеор навярно бе разтърсил цялата обратна страна на Луната.
И след това късметът не му изневери. Чу лекото издрънчаване, предизвикано от частиците прах, сблъскали се със скафандъра му, и с края на очите си успя да стрелне с поглед нажежени скали и облаци от бързо разсейващ се дим, които пробляснаха под него. Наистина е странно да видиш облак на Луната. Сетне прекоси планините и се оказа отново в благословеното празно небе.
Някъде там горе, след около час, щеше да се срещне с „Калисто“, летящ по втората му орбита. Нямаше закъде да бърза, тъй като бе успял да се спаси от водовъртежа. За добро или лошо, не се бе лишил от дарения му живот.
На няколко мили вдясно забеляза пистата за изстрелване. Приличаше на косъм, опънат върху лунната повърхност. След малко щеше да се окаже в обсега на радиовръзката. Изпълнен с благодарност и радост, щеше да се свърже отново със Земята и да проведе втория си разговор с жената, която все още го чакаше в африканската нощ.
Май 1962 година