— Ами да видим. Отправихме се на изток от Италия. Хеликоптер „Breda Nardi NH500“ има максимален обхват от 263 километра, така че трябваше да заредим с гориво, преди да стигнем тук. Навсякъде другаде би било твърде далеч. Плюс това говориш на английски — много албанци говорят италиански, така че английският е по-дискретен.
Да Силва изглеждаше леко разтревожен, но нямаше да му доставя удоволствието да му обясня с повече подробности. Всъщност единствената причина да знам какви хеликоптери използваше Guardia беше, че когато проучвах един пистолет каракал, който бях откраднала, същия, какъвто носеше Да Силва, се порових за информация за екипировката на Guardia. Смятах за полезно да мога да разпозная един италиански полицай, дори и в цивилни дрехи, по стандартното оборудване, а мозъкът ми имаше склонност да запаметява факти. Щях да бъда непобедима в някоя кръчмарска викторина. Предполагах, че ще разбера своевременно какво, по дяволите, правехме в Албания, но ми беше съвсем ясно, че това не е официална полицейска работа, въпреки че малката екскурзия на Да Силва беше за тяхна сметка.
— Значи би могъл да ми кажеш къде се намираме! — добавих бодро.
— Място, наречено Дуръс — отвърна Да Силва. Изглеждаше малко вкиснат от изпълнението ми в стил инспектор Монталбано.
— Ето — добави той, като посегна да свали белезниците ми. — Вече няма да имаме нужда от тях. — Може би си въобразявах, но палецът му се задържа малко по-дълго, масажирайки вътрешността на китката ми, където металът беше оставил следа по кожата ми. Погледнах през прозореца. Дуръс извън сезона правеше Калабрия да изглежда като Мустик[3]. Колата подскачаше силно по неравни, осеяни с дупки улици, изпълнени с жени в мърляви найлонови бурнуси, влачещи детски колички и пазарски кошници между мръсни сергии за храна и открити канали. Изглежда, имаше изключително голям брой бездомни кучета, които отскачаха безстрашно от кипящия трафик. Въпреки ясното зимно небе, мрачна светлина се процеждаше през олюляващите се високи жилищни блокове, чиито горни етажи бяха замъглени от миазмите на смог. Лицето на Да Силва изглеждаше безразлично — очевидно е бил тук и преди — остана равнодушен дори и когато съвсем гол просяк, само с покривка на цветя върху раменете, заблъска по задния прозорец, когато спряхме на светофар. Шофьорът подаде глава навън и извика нещо, което май се отнасяше до моралната целомъдреност на майката на господина, и той се затътри нататък.
Най-после излязохме от града и поехме по чисто нова магистрала. Трафикът бе по-лек, но малкото шофьори, изглежда, смятаха всичките шест платна за свои собствени състезателни писти. Затворих очи, докато огромен камион се приближаваше срещу нас и се отдръпна едва в последната секунда. Да Силва ме потупа по рамото.
— Луда работа, нали? А казват, че италианците са агресивни шофьори. Трябва да видиш пътя към Тирана — винаги е покрит с трупове.
— Не, благодаря.
Нашата цел беше огромна вила, боядисана в прасковен цвят, чиято алея тръгваше директно от пътя. Когато минахме през високи електрически порти, покрити с бодлива тел, един кльощав мъж с корем като пъпеш под лилава риза с отворена яка и бежов кашмирен блейзър се затътри делово към колата. Той поздрави Да Силва многословно на италиански, с безброй ръкувания и потупвания по гърба, но усетих предпазливост в подпухналите му ахатови очи. Той ми отвори вратата на колата и се поклони кратко и официално над ръката ми, наблюдавайки Да Силва. Да не би да смяташе, че съм негово гадже?
— Това е госпожица Тиърлинк. — Да Силва използва псевдонима ми, паравана на онова, което наивно си представях, че беше животът, който винаги съм искала.
— Buongiorno, signorina — поздрави официално мъжът.
Радвах се, че не трябваше да се ръкуваме. Ръката му със сигурност щеше да е толкова мазна, колкото лъскавината по челото му.
— Готово ли е всичко? — попита сухо Да Силва.
— Certo, certo, tutto a posto![4]
В ъглите на устата му беше засъхнала бяла пяна. Наистина беше възбуден.
Да Силва каза нещо на шофьора, който потегли напред и изчезна зад къщата. Тримата го последвахме пеша по изискано павирана пътека в голям двор с бетонна ограда, с детска люлка в единия ъгъл и фонтан с пластмасов лебед по средата. Останалата част от декора се състоеше от различни стари мерцедеси, пластмасови маса и столове, коленичил мъж с ръце зад гърба, държан от двама татуирани биячи с бръснати глави, облечени в джинси. Когато мъжът видя Да Силва, той започна да крещи или да моли, опитвайки се да обясни на италиански, че имало грешка, че вината не била негова, че никога не бил… Сякаш гласът му можеше да му осигури допълнителни секунди живот. Не успях да разбера какво никога не бил правил, тъй като Да Силва мина бързо покрай мен, извади пистолета си и го застреля три пъти в гърдите.