Усмихнах му се.
— Да, благодаря.
Бекон и двоен сандвич с пържени яйца, ръждив, врял чай, сос барбекю. Колко е хубаво да се завърнеш у дома.
29
Майка ми щеше да ме чака в единайсет в кафенето на „Тейт Галери“ на „Албърт Док“. В осем паркирах на Хановер Стрийт и се сгуших на предните седалки да поспя. След като алармата на телефона ме събуди, си измих зъбите с бутилка вода, избърсах лицето си с мокра кърпичка, преоблякох се в лек тъмносин кашмирен пуловер и тръгнах към река Мърси.
Тя изглеждаше добре. Понякога се чувствах толкова стара, че забравях, че тя е само на четирийсет и седем. Лицето й беше изпито, но си бе оправила зъбите, изсветлила косата и кожата й изглеждаше доста свежа с малко руж. Беше се докарала — бяла риза, ярък шал, кафяви боти до глезена, в тон с чантата от „Мълбъри“, която й бях подарила.
— Добре ли си, Джуди? — Никой не ме наричаше така, откакто старата ми приятелка Лиан бе починала. Аз съм по-висока от нея и когато се наведох да я целуна по бузата, се опитах да не я подуша подозрително, но тя взе ръката ми и я допря за секунда до лицето си.
— Добре съм, миличка.
— Изглеждаш прекрасно, личи си, че се грижиш за себе си.
— Ходя да плувам в спа центъра. С Манди. Има си парна баня и всичко останало.
— Това е страхотно.
— Ще си поръчаш ли нещо?
— Само черно кафе. Закусила съм. — Ужасно ми се пушеше.
— Тогава аз ще пия капучино. Ти… ще останеш ли?
— Не мога… Трябва да се върна на работа.
— В Италия?
— Да. Дойдох само да донеса една картина.
Сервираха ни напитките и ги разбъркахме. Когато вдигнахме чашите си едновременно, тя улови погледа ми и остави своята, без да отпие.
— Прочетох новината в пресата. Това е невероятно. Но не съм казала нищо — добави тя бързо.
— Наистина мина добре. Клиентите ми са много доволни.
— Слушай, съжалявам, Джуди.
— За какво?
— За всичко. За пиенето. Знам, че не мога да ти се реванширам, но съжалявам. Аз… разбирам защо стоиш надалеч.
В продължение на дванайсет години бях стояла надалеч.
— Но се гордея с теб. Наистина си постигнала нещо.
— Мамо, не сме при Джеръми Кайл[47]. Остави това. Разбирам защо пиеш. Как да не го правиш, при положение че едната ти дъщеря е убила другата?
— Не говори така.
— Но е вярно, нали? — Наведох се над масата. Кафето ми, „Американо“, беше поднесено в бурканче от конфитюр. — Аз убих Катрин.
— Беше инцидент… Ужасна злополука.
— За която ти ме остави да понеса вината.
— Какъв избор имах, Джуди? Те щяха да те отведат.
— Не. Беше, защото знаеше, че съм го направила.
— Затова ли дойде? Да ме измъчваш?
— Не. Исках да те видя. Исках да…
— Не разбирам, Джуди. Познавам себе си, знам, че се провалих. Правя всичко възможно, за да се справя. Но ти? Защо си… такава? Ти си по-благоразумна, отколкото аз някога ще бъда.
Имаме много общи неща с майка ми. Лицата ни. Начинът, по който мислим. Но никога досега тя не ме е карала да се чувствам глупаво. Притискаше устните си, сякаш се опитваше да не заплаче, но напрегнатите бели линии по грима й не изразяваха скръб. А презрение.
Майка ми постави банкнота от десет лири на масата и си взе чантата.
— Чао, Джуди. Пази се. Прекрасно беше, че те видях, обаждай се.
Чудех се колко ли пари носи в чантата си. Колко далече щеше да стигне, преди да се предаде и да отвори вратата на най-близката кръчма. Представих си я да припада, пияна в три часа, да плаче в автобуса към къщи, и тази представа ми доставяше удоволствие. Майка ми приличаше на мен в много отношения, но беше слаба. Което ме беше направило силна.
Сестра ми Катрин, която ухаеше на бадеми. Тя се роди, когато бях на дванайсет. Известно време бяхме добре, ние трите. Майка ми спря да пие, вземаше ме от училище с Катрин с количката, с малката си розова шапка с пухкави уши. В петък отивахме в пекарната и ми купуваше горещ шоколад. Разделяхме си парче ванилов сладкиш, Катрин тежеше колкото пудинг, седнала върху тъмнозелената ми училищна пола, а дебелите й малки пръстчета се увиваха и хващаха бутилката, докато й помагах да изпие топлото мляко.
Обичах Катрин. Но майка ми отново започна да ходи в кръчмата, връщаше се късно с трясък с някой случаен тип, крещеше ми да се събудя и да се погрижа за бебето, докато блъскаха дивана към стената. Бях уморена през цялото време, едва си държах очите отворени. Изпусках си нещата, забравях си учебниците, заспивах в час и получих четворка на контролното по математика. Не можех да си пиша домашните, защото трябваше постоянно да се грижа за Катрин, да я преобличам и храня, да й оправям леглото, да изхвърлям боклука, да прибирам и сгъвам прането, да я сложа в количката, за да отидем в „Теско", когато в чантата на майка имаше пари, да се опитвам да приготвя чая с бебето на хълбок, докато майка си отспиваше пред телевизора. Накрая ми се струваше по-лесно изобщо да не ходя на училище. Не исках да я оставям сама с мама. Директорът ме извика „да си поговорим“. Каза ми, че бих могла да вляза в университет, но очите му бяха върху часовника на сивата стена на кабинета му, който смърдеше на цигари „Бенсън". В училище се говореше, че държи бутилка водка в чекмеджето на бюрото си. Той просто отбиваше номера, като всички останали. Съжалих го заради ужасния му дъх и торбичките под очите. Нямаше изход. Но пак започнах да ходя на училище, а когато се връщах, Катрин пищеше в люлката си, мокра и мръсна, и понякога просто я оставях и затварях вратата, защото не издържах.