В онзи ден, когато отворих вратата, апартаментът миришеше на сладки бадеми. В банята светеше, но жилището беше мрачно и задушно. Майка ми беше приготвила ваната за Катрин със специалното бебешко олио, а след това сигурно беше забравила, защото до нея се търкаляха празни бутилки. Катрин се беше свила срещу оградата на кошарката. Тя се опита да заплаче отново, когато ме видя, но сигурно вече беше прегракнала от рев, защото успя само да изграчи дрезгаво. Вдигнах я и я гушнах.
И тогава си помислих: Няма да можеш да си тръгнеш. Бях на дванайсет. Още четири-пет години и щях да се махна. Но Катрин щеше да е само на четири и знаех, че няма да мога да я оставя. Така щеше да стане. И в крайна сметка щях да свърша точно като майка ми, да не очаквам нищо, освен да се напия в деня, в който си получех чека от социалните. Отидохме и застанахме над майка ми. Тя не се събуди. Наведох се и Катрин се протегна към лицето й, но аз се отдръпнах и я занесох в банята. Взех чистата кърпа и разкопчах мокрите й ритайки, долях още малко топла вода. Когато тя беше гола, розова и извиваща се, целунах мекото местенце в ъгъла на окото й.
— Съжалявам, бебче — прошепнах.
Не отне много време. После я увих в друга кърпа, специалната й жълта хавлийка с качулка. Лицето й беше сиво, очите — стъклени. Краката ми трепереха, когато я върнах на дивана.
— Мамо — повтарях аз, отново и отново. — Мамо?
Кафето ми беше изстинало. Преминах покрай елегантните магазини от двете страни на безистена и се запътих към парапетите покрай реката. Нямах повече работа в Ливърпул, така че след малко се настаних в микробуса и поех по околовръстния път и след това М1. По радиото звучеше „Гореща любов“ от Т. Рекс, но аз имах среща с Елвис.
30
„Грозд“ на Дюк Стрийт заради доброто старо време. Бях донесла от Италия стария си черен костюм от „Шанел“ — вталено сако, плисирана клош пола. Дейв чакаше на масата с халба бира и чаша долнопробно бяло вино, което ми беше до болка познато.
— Имам нещо за теб. — Той побутна по покритата със стъкло дървена маса тъмнозелен плик от „Хачърдс“. — Издание на книгата мис твърди корици.
— О, Дейв — първо обърнах отзад, на биографията на автора, Дейв изглеждаше умен и сериозен във военната си униформа. След това — отпред, беше я надписал. С любов и благодарност, винаги, Дейв.
— За какво са благодарностите?
— Знаеш. — Дейв бе загубил любимата си работа в аукционната къща заради мен, но продажбата на картина от Рихтер, първата ми придобивка като търговец, му позволи да получи преподавателска квалификация. Не че с това му се бях издължила.
— Толкова се гордея с теб. Късметлийка съм, че си ми приятел.
И двамата отпихме дълги глътки, типично по британски, от питиетата си.
— Надявам се, че това е билет за Бахамите. При положение че сега си толкова известна. „Момичето, което откри Гоген“. Както и новото име.
— Ами, да. Поради професионални причини. Но ти… — сложих куфарчето на масата — наистина ще станеш известен. На Би Би Си много ще им хареса.
Започнах да изваждам бележките, които си бях водила за Жена с ветрило II, снимките, които бях направила на Ли, докато работеше. Бях внимавала да снимам само ръцете му. Дейв се втренчи в тях, прокарвайки пръсти по лъскавата хартия.
— Но какво е това?
— Фалшификат. Рупърт продаде фалшификат. За триста и четирийсет милиона. А това е доказателството. Можеш да го унищожиш, Дейв.
— Но защо да го правя?
— Та той те уволни! Той ме уволни! Той изхвърли и двама ни като… като фасове от шибаните му пури. Това може да те направи известен, Дейв — би могъл да станеш експерт, журналист, водещ рубрика във вестник, каквото си пожелаеш! Не го ли искаш?